Мирча Елиаде - Майтреи. Змията

Когато си тръгвахме, чувах смеха й през всички прекосени стаи.

Веднъж, когато бях в Тамлук, тръгнах на разходка нагоре по реката. Тогава изведнъж усетих колко съм самотен: спомних си, че само преди два дни Норин се беше сгодила и гуляхме цяла нощ — пихме много, танцувахме до самозабрава, целувахме всички момичета и на сутринта потеглихме с коли към Езерата. Бяхме решили да направим и вечеринка — също като през март миналата година, когато се скарах с Еди Хигъриг и се боксирахме. Навремето и аз бях обичал Норин — така както обичахме ние, младежите на 24 години: една прегръдка, един танц и една целувка. Нищо повече. Сега, докато се разхождах бавно с лула в едната ръка и с камшик в другата (слънцето още не беше заляло в пожара си равнината и птичките още чуруликаха из храсталаците, ухаещи на тамян и на канела), внезапно разбрах, че с мен става нещо необичайно, че съм останал сам и че ще умра сам. Тази мисъл не ме натъжаваше; напротив, бях спокоен и ведър, помирен с цялото поле около мен, и ако някой ми кажеше, че ще трябва да умра след час, нямаше да се опечаля. Щях да се изтегна на тревата, щях да подложа ръце под главата си и вперил очи в синия океан над мен, щях да чакам да изтекат минутите — без да ги броя и без да бързам, почти без да ги усещам. Не зная какво нечовешко величие се бе вселило тогава в мен. Способен бях да направя всичко, въпреки че не исках вече нищо. Опиянил ме беше вкусът на моята самота в този свят на чудесата. Мислех си за Норин, за Харолд и за всички останали и се питах как са влезли в живота ми и какъв е смисълът на моето присъствие сред техните тъй безлични и посредствени съществования. Скитах, без да разбирам нищо.

Когато се завърнах на строежа, изпитвах диво желание за уединение и покой и се радвах, че ще остана тук, в палатката, още една седмица, през която няма да чета вестници и няма да виждам електрическа светлина. Дежурният обаче ме посрещна с думите:

— Сахиб , имате телеграма от Калкута.

Помислих, че става дума за доставка на материали, и не побързах да я отворя. Щом я прочетох обаче, останах за минута учуден и разочарован. Нарендра Сен ме викаше спешно в центъра. Заложи се да замина още същата вечер и със съжаление гледах през прозореца на вагона бледите сенки на самотни палми сред изпаренията на равнината, която ме беше приела сутринта с такава щедрост в лоното на своя живот без начало и без край. Как ми се искаше тогава да съм свободен, да остана в палатката си с газената лампа и да слушам милионите щурци и скачащи живинки край себе си…

— Алън, имам добра новина за теб — каза инженерът. — Нужен ни е способен човек в Асам, за да инспектира трасирането и мостовете по линията Лумдинг-Садия. Веднага се сетих за тебе и Съветът прие кандидатурата ти на наша отговорност. Имаш три дни, за да си уредиш работите и да предадеш Тамлук…

Гледаше ме с безкрайно благоразположение и грозното му лице светеше с такава топлота и любов, от която чак ми стана неловко. По-късно разбрах, че е трябвало да води дълга борба в Съвета, за да подкрепи мен — един бял, — защото акционерите бяха свараджисти 7 7 Привърженици на свободата и самоуправлението на Индия в рамките на Британската империя. — Б.пр. и се стремяха да елиминират малкото останали чужди служители, като ги заменят с индийци. Новият пост беше и по-висок, и по-добре платен (вместо 250 — 400 рупии месечно), което надхвърляше дори заплатата ми на представител на компанията „Ноел енд Ноел“. Трябваше да работя в една нецивилизована област и при тежък климат, разбира се, но любовта ми към джунглата — с която бях дошъл в Индия и която още не бях задоволил напълно — надделя. Приех предложението и благодарих сърдечно. Инженерът сложи ръка на рамото ми.

— Много те обичаме, Алън, и аз, и съпругата ми, и често мислим за теб. Жалко, че не разбираш езика ни…

Тогава не се замислих над тези неща. Запитах се (съвсем разсеяно) защо Сен е предпочел мен пред всички свои сънародници и си отговорих просто — че го е направил заради моите качества. Винаги съм съзнавал, че имам деловитост и енергия на бял цивилизатор и че ще бъда от полза за Индия.

Когато Харолд научи това, веднага реши да отпразнуваме повишението ми и по-голямата заплата с малък банкет в „Чайна-таун“. Поканихме момичетата и заминахме с два автомобила; бяхме шумни, в добро настроение, лекомислени. Когато излязохме от Парк Стрийт и поехме по Чоранги Роуд, започнахме надпревара с колите, като всички викахме по шофьора (нашият беше един великолепен сикх, който бе воювал във Франция и все викаше: „Diable, diable! Vin rouge, vin blanc!“ 8 8 Дяволе, дяволе! Червено вино, бяло вино! (Фр.) — Б.пр. ), тупахме го по рамото и го окуражавахме. Гърти, която беше седнала на коленете ми, се притискаше тревожно (беше научила за чувствителното увеличение на заплатата ми) и повтаряше: