Мирча Елиаде - Майтреи. Змията

— Ще падна! Ще се уплашиш ли, ако падна?

На пресечката с Дхърмтълла Стрийт таксито ни трябваше да изчака преминаването на трамвая. Другата кола ни бе изпреварила и всички се ядосвахме на лошия късмет. Тогава край нас премина колата на инженера и аз неочаквано потръпнах, като видях, че до него са съпругата му и Майтреи. Изчервих се глупаво, докато ги поздравявах, а той се усмихна презрително, докато госпожата ме изгледа с ужас и удивление, които не можех да изтълкувам. Само Майтреи вдигна събрани длани пред челото си и отговори на поздрава ми, заинтригувана донемайкъде от компанията и от момичето, което бях прегърнал. Опитах се и аз да направя този индийски поздрав и в същия момент си дадох сметка колко глупава е ситуацията. Тогава изпитах известна паника, докато колата потегли. Като обърнах глава, видях да се ветрее шалът на Майтреи с цвят на блед чай.

Другарите ми се развеселиха от смущението ми и от уважението, което бях проявил спрямо „един негър“

— В скоро време вероятно ще те видя да се къпеш в Ганг, Алън — каза ми злобничко Гърти.

— Как можеш да поддържаш връзки със семейство негри? — възмути се още веднъж Харолд.

Шофьорът обаче, който беше забелязал сцената, бе възхитен. Когато му платих пред ресторанта, изрече следните думи на френски, за да не разберат другите:

— Très bien, sahib, jeune fille à vous. Bahut achhal. 9 9 Много добре, сахиб, младо момиче за вас (неправилен фр.). Много добре (хинди). — Б.пр.

На другия ден сутринта, когато се срещнах с Нарендра Сен, той ме попита най-непринудено:

— С кого беше снощи, Алън?

— С приятели, сър — отговорих аз със заядлива вежливост.

— Ами момичето в ръцете ти? Много красиво беше. Харесва ли ти?

— Твърде евтини са, за да ми харесват, мистър Сен. Наложи се обаче да дам една прощална вечеря за приятелите си и тъй като бяхме много и решихме да спестим парите за такси, всеки взе на коленете си по едно момиче. В това няма нищо нередно, сър, ако мога така да се изразя…

Както изглежда, бе разбрал предизвикателния ми тон, защото ме потупа по рамото и каза:

— Пред теб, Алън, се простират други пътища. Животът на тези англоиндийци не е достоен за теб. Според мене много ти е навредило това, че си живял в пансион на англоиндийци; сред тях никога няма да обикнеш Индия…

Чудех се на интереса, който инженерът проявяваше към личния ми живот. До този момент ме беше питал само дали ми понася храната, дали имам свестен слуга, дали не страдам от горещините и от шума, дали обичам тениса.

Трябваше да започнем бързо работа и да подпиша куп документи, а на тръгване Сен ме покани да обядвам с него в Ротари Клъб. Не можаха да го убедят разните ми извинения (че не съм добре облечен, че се чувствам уморен и така нататък). Наложи се да приема, а онази реч, която държа инженерът същия ден пред избрано и ентусиазирано общество, ми хареса и ме поласка донякъде, защото ми доказа още веднъж, че споделям трапезата на един забележителен човек.

Вечерта заминах за Шилонг. Харолд ме закара до гарата и ми даде последни напътствия — да се пазя от змии, от проказа, от малария и от разстройство.

— Пий бренди със сода и уиски със сода! — извика ми той и ми пожела още веднъж добър път.

Днес прелиствах дълго дневника си от Асам.

С колко труд разчитах всекидневните бележки и ги преписвах в тетрадката, започната заедно с новия ми живот. Обхванало ме беше необичайното чувство, че живея като пионер, че трудът ми по изграждането на железопътни линии в джунглата е много по-полезен за Индия в сравнение с десетина книги за тази страна, че този тъй древен свят и нашата тъй нова работа в него все още очаква своя писател. Защото сред различните племена, сред хората, познати дотогава само на етнолозите, сред отровната флора на Асам, под неспирните дъждове, във влажната и замайваща горещина пред мен се откриваше една друга Индия, различна от страната, описана в репортажите на пътешествениците и в романите. Исках да придам живот на тези места, потънали в папрати и лиани, сред които срещнах такива свирепи и невинни хора. Исках да разбера техните естетически и морални норми и затова всеки ден събирах притчи, фотографирах, скицирах генеалогията им. И колкото повече затъвах в дивото, толкова по-буйно изникваха в мен неподозирана гордост и непознато дотогава достойнство. В джунглата бях добър и справедлив, по-щедър и по-спокоен, отколкото в градовете.

Дъждовете обаче ме съсипваха… Какви нощи прекарах в борба с неврастенията, заслушан в незабравимото ритмично потропване на капките по покрива, какви невероятни порои се изливаха по цели дни, прекъсвани само за няколко часа от ситен като мъгла дъжд с горещи капчици, през които се движех като в оранжерия, защото онези безкрайно малки капчици разнасяха изтощително упойващи аромати; тогава издържах с усилие да стоя с наведена глава, принуждавах се да я отмятам силно назад и да тичам с широко разтворени ноздри и устни. Вечерите прекарвах в удобната си и хладна стая или се разхождах по терасата на бунгалото, като опитвах да си припомня вкуса на тютюна (който не можа да се запази от влагата въпреки най-старателните ми предпазни мерки), и понякога усещах, че повече няма да издържа. В подобни моменти ми се искаше да стисна юмруци и да заудрям дървените перила, да закрещя и да поема без посока в дъжда и в мрака, за да открия място, където отгоре да не се излива вечно вода и тревата да не бъде толкова висока, влажна и месеста. Искаше ми се да видя пак цветя, да се скитам из поля, подобни на равнината в Тамлук, да усетя солен бриз или сух пустинен вятър, защото изпаренията и мирисът на растенията ме бяха влудили.