Робърт Лъдлъм - Предупреждението на Амблър

— Значи си сам — каза той на коленичилия агент. — Както и очаквах.

Мъжът запротестира, но неубедително.

Макар и без да знае кои бяха те или какво искаха, Амблър осъзна, че бяха предположили, че е малко вероятно той да се появи точно тук. Имаше петдесет други места, на които можеше да отиде, и той допусна, че там също бяха разположени хора. Предвид обстоятелствата и краткия срок, стратегията би диктувала да се изпрати по един човек на всяко място. Беше въпрос на човешки ресурс.

— Следващият въпрос. Как е името ми?

— Не бях информиран — отвърна мъжът с почти възмутен тон.

Твърдението изглеждаше невероятно, но мъжът казваше истината.

— Не открих моя снимка в джобовете ти. Как се очакваше да ме идентифицираш?

— Няма снимка. Задачата пристигна преди няколко часа. Казаха ми, че си четиридесетгодишен, висок шест фута, кафява коса, сини очи. За мен ти си просто човекът за януари. В общи линии, ако някой се появеше на това забравено от бога място днес, това щеше да си ти. Така ми го обясниха.

— Браво — каза Амблър. Обяснението беше странно, но не и лъжливо. — Говориш истината. Разбираш ли, аз винаги познавам.

— Както кажеш — отвърна мъжът. Очевидно не му вярваше.

Амблър трябваше да го накара да му вярва. Разпитът щеше да протече много по-гладко.

— Изпитай ме. Ще ти задам няколко безобидни въпроса, а ти ми отговаряй вярно или невярно, както предпочиташ. Ще видиш дали мога да позная. За начало, имаше ли куче като дете?

— Не.

— Виждаш ли, сега лъжеш. Как се казваше кучето?

— Елмър.

— Честен отговор. Как е малкото име на майка ти?

— Мари.

— Грешно. А на баща ти?

— Джим.

— Грешно — заяви Амблър и видя, че коленичилият мъж е видимо изплашен от лекотата, с която оценяваше отговорите му. — Как умря Елмър?

— Прегази го кола.

— Правилно — окуражително каза Амблър. — Верен отговор. Сега задръж на тази вълна. Защото от тук нататък ще минават само верни отговори. — Секундна пауза. — Втори кръг на изпита. За кого работиш?

— Проклетите ми ребра са счупени.

— Това няма връзка. Предупредих те, че времето ми е ограничено.

— Те ще ти обяснят. Не е моя работа да говоря за това. — Увереността започваше да се връща в гласа на мъжа; Амблър трябваше да подкопае тази увереност или да загуби шанса си да узнае онова, което му беше необходимо.

— Да обяснят? Ти явно не разбираш. Сега не те са твоите началници, а аз. — Той притисна назъбения ръб на ножа към дясната буза на стрелеца.

— Моля те — простена южнякът.

По острата приставка се появиха малки капчици кръв.

— Ще ти дам един съвет. Ако ще носиш пушка на бой с ножове, направи така, че да спечелиш. — Гласът на Амблър беше леден и убедителен. Това беше част от изкуството на разпита — аурата на пълна решителност и безпощадност.

Той се концентрира върху пушката. „Паксармс“ МК24Б. Пушка с дълга цев за впръскващи стрели, калибър 509.

— Прекрасно оръжие — каза Амблър. — Не е част от обичайната войнишка екипировка. Какъв е случаят? — Той отново притисна назъбената приставка.

— Моля те — простена мъжът и с това сякаш изпусна и последния си дъх.

— Назначението ти е било отвличане. Инструкциите са били да ме упоиш, а после какво?

— Това не бяха точните инструкции. — Мъжът звучеше почти смутено. — Изглежда, че хората, за които работя, имат истински интерес към теб.

— Хората, за които работиш — повтори Амблър. — Имаш предвид правителството.

— Какво? — Озадачен поглед, сякаш мислеше, че Амблър го подиграва, но не беше сигурен. — Говорим за изцяло частна организирана група. Не работя на заплата за правителството, това поне е сигурно. Те казаха, че можеш да се появиш и в такъв случай аз трябваше да поема задачата.

Амблър с кимване посочи пушката.

— Това ли имаш предвид?

— Казаха ми да преценявам, ако считам, че си опасен. — Той сви рамене. — Затова взех пушката за всеки случай.

— И?

Той отново сви рамене.

— Мислех, че може да си опасен. Амблър не мигаше.

— Имаше ли сценарий да се откажеш?

— Нямах информация напред във времето. Щяха да ми съобщят какво следва след доклада ми, че си упоен или задържан. Предполагайки, че изобщо ще се появиш. Не знам те доколко го смятаха за вероятно.

— Те? Трябва да ти кажа, че това не е любимата ми дума.

— Виж сега, тези хора ме наемат да върша разни работи, но го правят от разстояние. Не играем карти заедно в неделя, разбираш ли? Придобих усещането, че току-що са разбрали, че си на свобода, и искат да те вербуват, преди да го е сторил друг.