Робърт Лъдлъм - Предупреждението на Амблър

Амблър скочи на крака, проправи си път до служебния вход и се втурна нагоре по стълбите — ако имаше късмет, щеше да се озове на покрива, а оттам на покрива на съседната сграда… Но трябваше да се движи бързо, преди отрядът по издирването му да се разположи напълно. И докато мускулите му се издуваха, а той поемаше големи глътки въздух, в съзнанието му пробягна краткотрайна мисъл. Ако Хал Амблър не съществуваше, тогава кого преследваха?

За него мястото беше символ на убежище. Представляваше едностайна барака, направена от дърво от покрива до основите. Като подслон тя бе така примитивна, както и природата, която я заобикаляше. Тавана и дъсчения под, гредите на стрехата, дори измазания с кал комин — беше направил абсолютно всичко сам в продължение на един топъл, пълен с насекоми юни, използвайки не повече от купчина дърва и газова резачка. Беше предназначена за един човек и той винаги беше идвал тук сам. Не беше разказвал за мястото на никого. В нарушение на правилата не беше споделил с работодателите си покупката на парцела край езерото — покупка, която, за да предпази още по-добре уединението си, беше уредил чрез трудна за проследяване офшорна фирма. Бараката не беше на никого другиго. Беше само негова. Имаше времена, когато се завръщаше на международното летище „Дълес“ и неспособен да се изправи срещу света, караше, без да спира, до примитивното си дървено жилище, вземайки разстоянието от сто и осемдесет мили за по-малко от три часа. Изкарваше лодката си и отиваше на риболов, като се опитваше да спаси душата си от лабиринта на измами и уловки, който представляваше работата му.

Езерото Осуъл едва ли заслужаваше синьо петънце, на която и да е карта, но то беше част от света, който караше сърцето му да прелива. Разположено в полите на планината Саурланд, то се намираше в район, където земеделските земи отстъпваха на гъст горист терен, и бе заобиколено от върби, брези и храсталаци. През пролетта и лятото земята беше потънала в паднали листа, разцъфнали цветя, горски плодове. Сега, през януари, повечето дървета бяха голи. Въпреки това в мястото имаше някаква меланхолична елегантност, елегантността на потенциала. Като него гората също имаше нужда от сезон на възстановяване.

Беше смъртно уморен, цената на дългите часове усилна бдителност. Колата, с която беше потеглил, беше стар син додж, който беше откраднал на няколко пресечки от интернет кафенето. Автомобилът се клатеше и друсаше; беше го препоръчал единствено фактът, че собственикът му си беше монтирал кутия за съхранение на ключа под волана. Кутията представляваше глупаво приспособление, използвано от шофьори, които ценяха сигурността на резервния си ключ повече от тази на автомобила си. Дванадесетгодишната хонда сивик, която караше сега, бе дошла от денонощния паркинг на гара Трентън и бе защитена от кражба посредством подобна измишльотина. Беше възможно най-анонимният модел, на който можеше да се надява, и засега вършеше отлична работа.

Докато Амблър караше по шосе 31, мозъкът му кипеше. Кой му беше причинил това? Същият въпрос, който го ядеше от незнайно колко месеца. Легитимните, макар и секретни служби на американското правителство бяха мобилизирани срещу него. Което означаваше какво? Че някой беше излъгал за него, беше го натопил, беше убедил по-висшите власти, че е изгубил разсъдъка си, че се е превърнал в заплаха за сигурността. Или че някой или някаква групировка с достъп до правомощията на държавата се беше постарала той да изчезне. Някой, или някаква групировка, която го беше счела за заплаха, но все пак го беше оставила жив. Главата му започна да пулсира, зад очите му се разливаше главоболие. В Отдела за политическа стабилизация имаше колеги, които можеха да му помогнат, но как щеше да ги открие? Тези мъже и жени не работеха зад бюро, те променяха местоположението си непрестанно, като фигури върху шахматна дъска. А по някакъв начин той беше изключен от всички електронни форуми, които знаеше. Харисън Амблър не е открит — това беше лудост, но в нея се забелязваше някаква методология. Той го чувстваше, чувстваше злостта като пулсиращата болка, която превръщаше всяка съзнателна мисъл в агония. Те се бяха опитали да го унищожат. Те се бяха опитали да го закопаят. Те! Това мъчително множествено число. Те! Дума, която казваше всичко и нищо.

За да оцелее, трябваше да знае повече, но нямаше как да знае повече, ако не оцелееше. Барингтън Фолс в областта Хънтердън, Ню Джърси, се намираше отвъд разклонение на шосе 31, което пресичаше югозападната част на Ню Джърси, щрихирано от незначителни кръстовища с малки улици. Той на два пъти спираше в такива странични улички, за да се увери, че не е следен, но не забелязваше признак на такова нещо. Когато видя пътния знак за Барингтън Фолс, той погледна часовника на таблото — беше 3:30 следобед. Същата сутрин беше все още затворен в психиатрична клиника с максимална охрана. Сега беше почти у дома.