Хенрик Сенкевич - Пан Володиовски

— Голям воин ли е той? — попита тя тихо стария шляхтич.

— По-знаменит не може да съществува. Виждаш ли, той има безкрайна експериенция, защото от четиринайсетгодишна възраст е служил срещу английските бунтовници на страната на истинската вяра. Освен това е шляхтич от висок род, което веднага можеш да познаеш по неговите навици.

— Ти виждал ли си го в боя, ваша милост?

— Хиляда пъти! Ще стои, без да му мигне окото; коня ще потупа понякога и е готов за любов да приказва.

— Нима е прието да се говори тогава за любов?

— Прието е да се прави всичко, чрез което се показва контемпт 109 109 Презрение (лат.). — Бел.прев. към куршумите.

— Ами и на дуел ли е толкова знаменит?

— Охо, той е страшен стършел, дума да няма!

— А срещу пан Михал би ли издържал?

— Срещу Михал не би издържал.

— Ха! — извика Баша с радостна гордост. — Знаех си аз, че няма да издържи! Веднага си помислих, че няма да издържи!

И започна да пляска с ръце.

— Значи ти си на страната на Михал? — попита Заглоба. Баша разтърси коса и замлъкна; едва след малко тиха въздишка повдигна гърдите й:

— Ех! Откъде накъде! Радвам се, защото е наш!

— Но отбележи си и запомни, хайдучето ми — каза Заглоба, — че ако на бойното поле мъчно може да се намери по-добър от Кетлинг, за жените той е още повече periculosus 110 110 Опасен (лат.). — Бел.прев. и те се влюбват до забрава в него заради хубостта му. Той и в аморите 111 111 Любовта (лат.). — Бел.прев. има голяма практика.

— Кажи това на Кшиша, ваша милост, защото на мене не ми е до амори — каза Баша и като се обърна към Дрогойовска, захвана да вика: — Кшиша! Кшиша! Я ела да ти кажа една думичка!

— Ето ме — каза панна Дрогойовска.

— Пан Заглоба казва, че никоя девойка не може да погледне Кетлинг и да не се влюби веднага в него. Аз вече го разглеждах от всички страни и някак не ми е нищо, а ти чувстваш ли вече нещо?

— Башка! Башка! — каза Кшиша с наставнически тон.

— Хареса ли та, а?

— Я ме остави! Опомни се! Мила Баша, не приказвай празни работи, че пан Кетлинг се приближава.

Кшиша още не бе успяла да седне, когато Кетлинг се приближи и попита:

— Мога ли да се присъединя към вашата компания?

— С най-голямо удоволствие! Заповядай, ваша милост! — отговори Йежорковска.

— Тогава ще попитам още по-смело за какво разговаряхте.

— За аморите! — викна Баша, без да се замисли. Кетлинг седна при Кшиша. Настана кратко мълчание, защото Кшиша, която обикновено биваше спокойна и се владееше, сега ставаше някак удивително боязлива пред тоя кавалер, та той я попита пръв:

— Наистина ли говорехте по такъв примамлив въпрос?…

— Да! — отговори панна Дрогойовска полугласно.

— Повече от всичко бих желал да чуя мнението на ваша милост, панно.

— Прощавай, ваша милост пане, но на мене ми липсва и смелост, и ум, та мисля, че по-скоро аз бих могла да чуя нещо ново от ваша милост.

— Кшиша има право — намеси се Заглоба. — Слушаме!…

— Питай, ваша милост панно! — отговори Кетлинг.

Той повдигна малко нагоре очи, замисли се, а после, без да бъде питан, заговори сякаш на себе си:

— Любовта е тежка съдба, защото при нея свободният човек става роб. Както простреляната с лък птица пада пред краката на ловеца, така и човекът, поразен от любовта, вече няма сили да отлети от любимите нозе… Любовта е недъг, защото човек е като сляп и не вижда света зад своята обич… Любовта е скръб, защото кога се леят повече сълзи, кога гърдите издават повече въздишки? Който обикне, той вече не мисли нито за премени, нито за танци, нито за игра със зарове, нито за лов; той е готов да седи, прегърнал коленете си с ръце, и да копнее така горестно, както оня, който е загубил някой близък… Любовта е болест, защото при нея лицето побледнява като при болест, очите хлътват, ръцете треперят и пръстите отслабват, а човек мисли за смъртта или обезумял ходи с настръхнала коса, с месеца приказва, драго му е да пише милото име по пясъка, а когато вятърът го измете, тогава той казва: „Нещастие!…“ и е готов да се разридае…

Тук Кетлинг млъкна за малко и човек би помислил, че е потънал в спомени. Кшиша слушаше думите му като песен — с цялата си душа. Мъхестата й уста се бе разтворила, а очите й не се откъсваха от прекрасното лице на рицаря. Косата на Баша беше паднала върху очите й, та не можеше да се познае какво мисли, но и тя седеше тихо.

Изведнъж пан Заглоба се прозя шумно, изсумтя, протегна крака и рече:

— Такава любов кучетата да я ядат!