Хенрик Сенкевич - Пан Володиовски

Завесата от мъгла се затвори зад нея. Свил уши, конят бягаше слепешката между скали, пукнатини, долове, ями. Той можеше всеки миг да се срине в някаква пропаст, всеки миг можеше да разбие и себе си, и ездача в скалните издатини, но Баша вече не обръщаше внимание на нищо; най-страшната опасност за нея бяха липковците и Азия… Странно нещо! Сега, когато се бе освободила от ръцете на хищника и когато той лежеше навярно мъртъв всред скалите, над всичките й чувства зацари страхът. Легнала с лице върху гривата на коня, тя летеше в мъглата като сърна, гонена от вълци, но сега започна да се бои от Азия повече, отколкото когато беше в прегръдките му — и изпитваше ужас, изпитваше безсилие, изпитваше онова, което изпитва слабото, самотно и загубено дете, останало на произвола на съдбата. Някакви плачещи гласове се надигнаха в сърцето й и захванаха да зоват за помощ със стон, с боязън, с вопъл и мъка:

— Михале, спаси ме!… Михале, спаси ме!…

А жребецът неспирно летеше; воден от верен инстинкт, той прескачаше трапища, избягваше с гъвкаво движение изпъкналите скални ръбове, докато най-сетне каменният пласт престана да кънти под копитата му; изглежда, че беше попаднал на една от ония открити поляни, които се простираха тук-таме между долищата.

Пот го обливаше, ноздрите му започнаха да дишат шумно, но той все препускаше.

„Накъде да бягам?“ — попита се Баша.

И в същия миг си отговори:

„Към Хрептьов!“

Но нова тревога стисна сърцето й при мисълта за тоя далечен път през страшни пустини. Тя веднага си спомни и това, че Азия бе оставил отряди от липковци в Могильов и Ямпол. А всички липковци със сигурност участват в заговора; те всички служеха на Азия, така че непременно биха я хванали и откарали в Рашков; ето защо тя трябваше да навлезе дълбоко в степта и едва тогава да завие към север, като избягва селищата край Днестър.

Това се налагаше още повече и по друга причина: ако устроят хайка подире й, преследвачите непременно ще тръгнат покрай брега, а в това време тя може би ще срещне из широката степ някоя от полските части, които се връщат във форта си.

Движението на коня постепенно ставаше по-бавно. Баша беше опитен конник и разбра веднага, че трябва да му даде малко отдих, иначе той ще рухне. А чувстваше също, че е загубена, ако остане без кон в тая пустиня.

Затова тя задържа коня и някое време се движи тръс. Мъглата оредяваше, но от горкия жребец се вдигаше облак гореща пара.

Баша започна да се моли.

Внезапно на неколкостотин крачки зад нея в мъглата се обади конско цвилене.

Косата й настръхна.

— Моят ще падне, но и техните също! — каза тя на глас. И отново полетя.

Някое време жребецът й летеше с бързината на гълъб, преследван от ястреб, и пак препуска дълго, почти със сетни сили, но цвиленето продължаваше зад него в далечината. В това цвилене, което долиташе от мъглата, имаше нещо безкрайно копнежно и едновременно страшно. Но след уплахата в първия миг Баша се досети, че ако тоя кон след нея беше възседнат от някого, той нямаше да цвили, защото конникът би му попречил, за да не го издаде.

„Няма съмнение, че конят на Азия тича подир моя“ — помисли Баша.

За всеки случай тя извади от кобурите двата пищова, но това беше излишна предпазливост. След малко нещо черно се замярка в разредилата се мъгла и конят на Азия дотича с развята грива и издути ноздри. Като видя жребеца, започна да се приближава до него с подскоци и кратки откъслечни цвиления, а жребецът му отговори веднага.

— Тук! Тук! — извика Баша.

Животното, свикнало с човешката ръка, се приближи и се остави да го уловят за юздата. Баша повдигна очи към небето и рече:

— Божие покровителство!

И наистина улавянето на коня на Азия беше за нея благоприятно обстоятелство от всяко гледище.

Преди всичко двата най-добри жребци в целия отряд бяха в нейни ръце; второ, имаше кон за смяна и най-сетне неговото присъствие я уверяваше, че скоро няма да тръгне хайка подир нея. Ако конят се беше затекъл подир отряда, липковците, разтревожени от неговия вид, веднага щяха да се върнат да търсят командира си; но сега можеше да се предвиди, че те съвсем няма да помислят за някаква злополука с Азия и ще тръгнат да го търсят едва когато се обезпокоят от прекалено дългото му отсъствие.

„А тогава аз вече ще бъда далеко!“ — довърши Баша в ума си.

Сега тя за втори път си спомни, че отряди на Азия се намират в Ямпол и Могильов.

„Ще трябва да пътувам по широката степ и да не се приближавам до реката, докато не се намеря в околността на Хрептьов. Хитро постави тоя страшен човек клопките си, но Бог ще ме спаси от тях!“