Хенрик Сенкевич - Пан Володиовски

Така че над цялото селище се виеха кървави спомени, още се чернееха тук-таме пепелища, от стените на полусъбореното замъче сякаш надничаха белите лица на изкланите казаци и поляци. Баша беше смела, но се страхуваше от духове, а се говореше, че в самия Ямпол, при устието на Шумиловка и по близките прагове на Днестър всяка полунощ се чували стонове и силен плач, а при лунната светлина водата блестяла червено, сякаш обагрена с кръв. Мисълта за това изпълваше сърцето на Баша с неприятна тревога. Неволно тя се ослушваше дали в нощната тишина няма да чуе плач и стонове всред шума на водата по праговете. Но се чуваше само провлеченото „Внимава-а-ай“ на войниците. Тогава Баша си спомни тихата гостна в Хрептьов, мъжа си, пан Заглоба, дружелюбните лица и на пановете Ненашинец, Мушалски, Мотовидло, Снитко и на другите — и за пръв път почувства, че е далече, много далече от тях, в чужд край, и я обзе такъв копнеж за Хрептьов, че й се доплака.

Заспа едва на разсъмване, но сънува странни сънища. Бурлай, главорези, татари, кървави картини на кланета минаваха през сънливата й глава, а в тия картини непрекъснато виждаше лицето на Азия — но това не беше същият Азия, а сякаш казак, сякаш див татарин, сякаш самият Тухай бей.

На сутринта стана доволна, че нощта и неприятните видения се бяха свършили. Останалия път тя реши да измине на кон, първо, за да се пораздвижи и, второ, за да даде възможност за по-свободен разговор между Азия и Евка, които поради близостта на Рашков навярно трябваше да се посъветват как да съобщят всичко на стария пан Нововейски и да получат съгласието му. Азия обаче й подаде сам стремето, но не седна в шейната при Евка, а отначало отиде при челото на отряда, после яздеше близо до Баша.

Тя веднага забеляза, че пътуват в още по-малък брой, отколкото пристигнаха в Ямпол, затова се обърна към младия татарин и каза:

— Виждам, ваша милост, че и в Ямпол си оставил част от хората си?

— Петдесет конника, както в Могильов — отговори Азия.

— Защо?

Той се усмихна странно; устните му се повдигнаха като на зло куче, което показва зъби — и едва след малко отговори:

— Защото искам тия гарнизони да бъдат в мои ръце и да обезпеча връщането на ваша милост.

— Щом войската се върне от степите, там и без това ще има достатъчно сили?

— Войската няма да се върне толкова скоро.

— Откъде знаеш, ваша милост?

— Защото по-напред ще трябва да се уверят наздраво какво става в стана на Дорош, а това ще им отнеме три, дори четири седмици.

— Щом е така, добре си сторил, като си оставил тия хора.

Пътуваха някое време всред мълчание. Азия току поглеждаше към розовото лице на Баша, полузакрито от вдигнатата яка на кожуха й и от калпачето, а след всеки поглед притваряше очи, сякаш искаше по-добре да отпечата в паметта си прелестния й образ.

— Ти, ваша милост, трябва да поговориш с Евка — каза Баша, като подхвана отново разговора. — Много малко говориш с нея, ваша милост, та чак й става чудно от това. Скоро ще се изправите пред лицето на пан Нововейски. Мене самата ме обзема безпокойство… Би трябвало да си поприказвате какво ще правите.

— Аз бих искал преди всичко да поговоря с ваша милост — отговори Азия със странен глас.

— Тогава защо не започваш, ваша милост?

— Защото чакам пратеник от Рашков… Мислех, че ще го намеря още в Ямпол. Всеки миг го очаквам.

— Какво общо има пратеникът с разговора ни?

— Мисля, че и той вече пристига! — отговори младият татарин, като избягна да отговори.

И се втурна напред, но след малко се върна:

— Не! Не е той! — каза.

В цялата му фигура, в говора, в погледа, в гласа имаше нещо толкова неспокойно и трескаво, че това безпокойство се отрази и върху Баша. Но досега дори най-малко подозрение не се появи в главата й. Безпокойствието на Азия можеше отлично да се обясни с близостта на Рашков и на страшния баща на Евка, но на Баша й беше нещо толкова тежко, сякаш се отнасяше до нейната съдба.

Тя се приближи до шейната и няколко часа язди покрай Евка, като разговаряше с нея за Рашков, за стария и младия Нововейски, за Зоша Боска, най-сетне за околността, която ставаше все по-дива и страшна пустиня. Наистина тя беше пустиня още след Хрептьов, но там поне от време на време на хоризонта се издигаше стълб дим, знак, че на това място има някакъв хутор, някакво човешко селище. Тук никъде нямаше следи от човек и ако Башка не знаеше, че пътува за Рашков, където живеят хора и има полски гарнизон, би могла да помисли, че я водят някъде в неизвестна пустиня, в чужди земи, на края на света.