Хенрик Сенкевич - Пан Володиовски

„Каквото и да стане — помисли той, — тя е моя, моя е цялата и моя ще бъде още днес, моя ще бъде и утре, а после вече не ще може да се върне при мъжа си, а трябва да върви с мене…“

При тая мисъл дива радост го залюля и той внезапно се обади с глас, който и на самия него се стори чужд:

— Ваша милост не ме познаваше досега!…

— В тая мъгла така се е променил гласът на ваша милост — отговори малко неспокойно Баша, — та наистина ми се струва, че някой друг говори.

— В Могильов няма войска, в Ямпол няма, в Рашков няма! Аз единствен съм тук господар… Кричински, Адурович и другите са мои роби, защото аз съм син на княз, на владика — аз съм им везир, аз съм им върховен мурза, аз съм им хан, аз единствен имам сила, всичко тук е в ръцете ми…

— Защо ми казваш това, ваша милост?

— Ваша милост не ме познаваше досега… Рашков е близо… Аз исках да бъда татарски хетман и да служа на Жечпосполита, но пан Собески не разреши… Няма да бъда повече липковец, няма да служа под ничие командване, сам ще водя огромни чамбули срещу Дорош или срещу Жечпосполита — както ваша милост заповядаш!…

— Как аз ще заповядам?… Азия! Какво става с тебе?…

— Това, че всички тук са мои раби, а аз съм твой раб! Какво ме интересува хетманът! Разрешил или не разрешил! Една дума кажи, ваша милост, и аз ще сложа Акерман под нозете ти, и Добруджа ще сложа — и тези орди, които имат тук улуси — и тия, които чергаруват в Дивите поля — и тия, които са навсякъде тук из селищата, ще бъдат твои раби, както аз съм твой раб!… Заповядаш ли, няма да послушам кримския хан и султана няма да послушам, и с меч срещу тях ще воювам, и ще окажа помощ на Жечпосполита, и нова орда ще основа на тия места, а над мене ще бъдеш само ти, само пред тебе ще бия поклони, твоето благоволение и милост ще моля!

След тия думи той се наведе на седлото и като грабна през кръста ужасената и сякаш зашеметена от думите му жена, продължи да говори с бърз, хриплив глас:

— Нима ти не знаеше, че аз обичах само тебе?!… И колко се настрадах!… Аз и така ще те взема!… Ти си вече моя и ще бъдеш моя!… Никой тук няма да те изтръгне от ръцете ми! Ти си моя! Ти си моя! Ти си моя!

— Господи, Света Богородице! — извика Баша.

Но той я стисна така в прегръдките си, сякаш искаше да я задуши… Ускорен дъх излизаше от устата му, очите му се заслониха с мъгла, най-сетне той издърпа Баша от стремената, от седлото, взе я пред себе си, притисна гърдите й до своите, а синкавата му уста взе да се отваря лакомо като устата на риба и да търси нейната уста.

Тя не издаде никакъв вик, но почна да се съпротивява с неочаквана сила. Между тях започна борба, в която се чуваше само задъханото им дишане. Резките движения и близостта на лицето му й възвърнаха съзнанието. Осени я такъв миг на ясновидство, какъвто иде на давещите се. Изведнъж почувства всичко съвсем ясно. Най-напред, че земята се откъсна изпод краката й и се разтвори като бездънен дол, към който той я дърпаше с всички сили; видя неговата любов, неговата измяна, собствената си страшна съдба, своята слабост и безпомощност; почувства тревога, усети странна болка и мъка — и в същото време у нея избухна пламък на безгранично възмущение, на ярост и желание за мъст. Толкова храброст се криеше в душата на това рицарско дете, на тая избрана жена на най-храбрия рицар в Жечпосполита, че в тоя страшен миг най-напред помисли: „Да отмъстя за себе си!“, а едва след това: „Да се спасявам!“

Всички сили на ума й настръхнаха, както космите на главата настръхват от ужас, а ясновидството на давещ се стана у нея почти чудотворно. При боричкането ръцете й започнаха да търсят оръжие у него и най-сетне попаднаха на костената дръжка на източен пистолет; но едновременно тя имаше толкова хладнокръвие, та помисли и това, че дори пистолетът да е пълен, дори да успее да отвори петлето, докато извие ръка, докато насочи цевта към главата му, той непременно ще улови ръката й и ще й отнеме последното средство за спасение — затова реши да действа другояче.

Всичко това продължи само колкото едно мигване на окото. Той наистина предвидя замаха й и бързо като светкавица протегна ръка, но не успя да пресметне движението й, ръцете им се разминаха и Баша с цялата отчаяна сила на младата си и енергична длан го фрасна като гръм между очите с костената дръжка на пистолета.

Ударът беше толкова страшен, че Азия не успя да викне и падна възнак, като я повлече подир себе си.

Баша стана в миг, скочи на жребеца и полетя като вихър в противоположна посока от Днестър, към широките степи.