Хенрик Сенкевич - Пан Володиовски

Тя неволно задържаше коня си, за да разгледа околността, и скоро остана зад шейните и отряда. След малко и Азия се присъедини към нея, а понеже той познаваше добре местността, започна да й сочи разни места и да казва имената им.

Това обаче не продължи много, защото земята почна да дими. Изглежда, че в тоя южен край зимата не беше толкова остра, колкото в гористия Хрептьов. Наистина по долищата, пукнатините, по ръбовете на скалите, както и по обърнатите към север върхове на възвишенията още имаше по малко сняг, но земята изобщо не беше покрита с него и чернееше с храсталаците или лъщеше с влажната, повехнала трева.

От тая трева се издигаха леки, белезникави изпарения, които се стелеха току до самата земя и в далечината приличаха на грамадни водни маси, запълнили долищата и широко разлени по равнините; после тия изпарения почнаха да се издигат все по-високо да закриват слънчевия блясък и да превръщат хубавия ден в мъглив и мрачен.

— Утре ще вали дъжд — каза Азия.

— Стига да не вали днес. Колко остава още до Рашков?

Тухайбейович се загледа в близката околност, която едва се виждаше всред мъглите, и отговори:

— Оттук е вече по-близо до Рашков, отколкото обратно до Ямпол.

И отдъхна дълбоко, сякаш огромна тежест падна от гърдите му.

В тоя момент откъм отряда се чу конски тропот и някакъв конник се замержеля в мъглата.

— Халим! Познавам го! — извика Азия.

Наистина беше Халим, който, щом стигна до Азия и Баша, скочи от коня и започна да удря в поклони челото си о стремето на младия татарин.

— От Рашков ли? — попита Азия.

— От Рашков, господарю! — отговори Халим.

— Какво става там?

Старецът вдигна към Баша грозната си, изсушена от неимоверни усилия глава, сякаш искаше да попита дали може да говори пред нея, но Тухайбейович каза веднага:

— Говори смело! Войската замина ли?

— Тъй вярно, господарю! Останаха съвсем малко.

— Кой я отведе?

— Пан Нововейски.

— А Пьотровичи заминаха ли за Крим?

— Отдавна вече. Останаха само двете жени и старият пан Нововейски с тях.

— Къде е Кричински?

— Отвъд реката. Чака!

— Кой е с него?

— Адурович със своя хоронгва. И двамата ти бият поклони о стремето, сине на Тухай бей, и се поставят под твоите заповеди — те и всички, които още не са дошли.

— Добре! — рече Азия с огън в очите. — Бързай веднага при Кричински и му кажи да заемат Рашков.

— Слушам, господарю!

След миг Халим скочи на коня си и изчезна като призрак в мъглата… Страшен и зловещ блясък бликаше от лицето на Азия. Решителният момент, очакваният момент, моментът на най-голямото за него щастие беше дошъл… Сърцето му обаче биеше така, че той не можеше да си поеме дъх… Някое време язди мълчаливо край Баша и едва когато почувства, че гласът няма да му изневери, обърна към нея бездънните си и светлисти очи и рече:

— Сега ще си поговорим откровено с ваша милост…

— Слушам — отговори Баша, внимателно взряна в него, сякаш искаше да чете по промененото му лице.

Азия приближи толкова много коня си до жребеца на Баша, че почти докосна стремето й със своето, и измина още двайсетина крачки в мълчание. През това време се мъчеше да се успокои окончателно и се чудеше защо това спокойствие му иде с толкова усилия, щом държи Баша в ръцете си и няма никаква човешка сила, която би успяла да му я отнеме. Но той самият не знаеше, че колкото и невероятно да беше това и колкото очевидно да беше противното, в душата му тлееше някаква искра на надежда, че желаната жена ще му отговори с взаимност. И ако тая надежда беше слаба, желанието да стане това беше толкова силно, че го разтърсваше като треска. Няма да разгърне ръце тая жадувана жена, няма да му каже думите, за които е бленувал по цели нощи: „Азия, аз съм твоя!“ — няма да впие устни в устните му — той знаеше това… Но как ще посрещне думите му? Какво ще каже? Дали ще загуби всяко съзнание като гълъб в ноктите на хищник и ще му позволи да я хване така, както безпомощният гълъб се предава на ястреба? Ще моли ли със сълзи за милост, или с вик на ужас ще изпълни тая пустиня? Дали ще се случи нещо повече или нещо по-малко от всичко това?… Такива въпроси бушуваха в главата на татарина. Но ето че е дошло времето, когато той трябва да отхвърли преструвките и да й покаже истинското си страшно лице… О, страх! О, безпокойство! Още миг — и всичко ще се изпълни!

Накрай обаче тая мъчителна тревога започна да се превръща у татарина в това, в което най-често се превръща тревогата на дивия звяр — в ярост… И сам започна да се възбужда от тази ярост.