Хенрик Сенкевич - Пан Володиовски

— Ние стояхме на молдавския бряг — намеси се Адурович, — но с Кричински му ходихме на гости, а той ни прие като шляхтичи и ни думаше така: „Със сегашната постъпка вие измивате стария си грях, а понеже хетманът ви прощава под гаранция на Азия, и на мене не ми прилича да ви се мръщя.“ Той дори искаше да спрем в града, но ние казахме: „Няма да сторим това, докато Азия Тухайбейович не ни донесе позволението на хетмана…“ Все пак на тръгване той ни даде пиршество и ни молеше да пазим града…

— На това пиршество — добави Кричински — видяхме баща му и оная старица, която чака мъжа си да се върне от робство, както и момата, за която Нововейски иска да се жени.

— О! — каза Азия. — Аз дори не съм се още сетил, че те всички са сега тук… А аз докарах панна Нововейска!…

Той плесна с ръце, а когато Халим се появи незабавно, каза му:

— Щом моите липковци видят огън в града, веднага да нападнат войниците, които са тук, във форта, и да им прережат гърлата; а жените и стария шляхтич да вържат и да ги пазят, докато не издам друга заповед.

След тия думи той се обърна към Кричински и Адурович:

— Самият аз няма да помагам, защото нямам сили, но ще яхна коня и поне ще погледам, а вие, другари мили, започвайте, започвайте!

Кричински и Адурович веднага се затекоха към вратата, а той излезе след тях и като заповяда да му дадат кон, отиде до палисадата, за да гледа от портата на високия форт онова, което щеше да става в града.

Много липковци също почнаха да се катерят на насипа през палисадата, за да насладят очите си с гледката на клането. Ония войници на Нововейски, които не бяха тръгнали за степта, видяха струпването на липковците и помислиха, че в града има нещо за гледане, та веднага се смесиха с тях без сянка от тревога или подозрение. Пък и тия пехотинци бяха само двайсет души, останалите бяха по кръчмите из града.

В това време отрядите на Адурович и Кричински се пръснаха мигновено из градчето. Тия отряди бяха съставени почти все от липковци и черемисовци, значи от бивши жители на Жечпосполита, в по-голямата си част шляхтичи, но понеже отдавна вече бяха напуснали границите й, през това време на скитничество бяха заприличали повече на диви татари. Техните някогашни жупани се бяха изпокъсали, та почти всички носеха овчи кожуси с вълната отгоре, облечени направо върху голи, обрулени от степните вихри и дима на огнищата тела; оръжието им обаче беше по-добро от оръжието на дивите татари; всички имаха саби, всичките им лъкове бяха изпечени на огън, а мнозина носеха и пушки. Лицата им обаче изразяваха същата жестокост и жажда за кръв, както лицата на добруджанските, белгородските или кримските им събратя.

Сега се пръснаха из града и почнаха да го прекосяват в разни посоки, да викат пронизително, сякаш с тия възгласи желаеха взаимно да се насърчат и подбудят към убийства и грабежи. Но въпреки че вече мнозина бяха захапали по татарски обичай ножове в уста, местното население, съставено, както и в Ямпол, от власи, арменци, гърци и отчасти от татари-търговци, гледаше на тях без никакво недоверие. Дюкяните бяха отворени, търговците седяха пред тях по турски на пейките и прехвърляха зърната на броениците си. С виковете си липковците постигнаха само това, че почнаха да ги гледат с по-голямо любопитство, защото предположиха, че си устройват някакво забавление.

Внезапно обаче по ъглите на пазарището се извиха пушеци и всички липковци нададоха такъв страхотен вой, че смъртен ужас обзе власи, арменци и гърци, жените и децата им.

Изведнъж блеснаха саби и порой от стрели се изсипа върху спокойните жители. Техните викове, трясъците на бързо затваряните врати и прозоречни капаци се смесиха с конския тропот и с воя на грабителите.

Пазарището се покри с дим. Нададоха се викове: „Пожар! Пожар!…“ Същевременно започнаха да разбиват дюкяни, къщи, да извличат за косите ужасени жени, да изхвърлят на улицата вещи, сахтияни, стоки, постели, от които веднага захвърчаха нагоре облаци пера — разнесоха се стонове на подложени под нож мъже, плач, вой на кучета, рев на добитък, който пожарът обгръщаше в задните постройки; червените езици на огъня, видими дори денем върху фона на черни кълба дим, се стрелкаха все по-високо към небето.

А във форта конниците на Азия още в началото се хвърлиха да колят невъоръжените в по-голямата си част пехотинци.

Там почти не се състоя бой; неочаквано по петнайсетина ножа се забиха във всяка полска гръд; после отрязваха главите на нещастниците и ги отнасяха пред копитата на Азиевия кон.