Дийн Кунц - Служители на Здрача

— Не виждам никакви люлки каза Баумберг.

— Наляво от басейна — поясни О’Хара, подавайки му бинокъла. — Детска люлка и гимнастически уреди.

— Само през една къща — каза Баумберг.

— Да.

— Няма запалени лампи.

— Още не са се прибрали вкъщи.

— Може би те няма да се приберат.

— Ще дойдат — каза О’Хара.

— А ако не дойдат?

— Ще отидем да ги потърсим.

— Къде?

— Където ни изпрати Бог.

Баумберг кимна.

О’Хара отвори една от чантите за пране и извади оттам една пушка.

Когато те свърнаха в квартала на Кристин и влязоха в района на нейната къща, Чарли попита:

— Виждате ли тази каравана?

До тротоара на отсрещната страна на улицата беше паркиран един пикап. За пикапа беше прикачен корпусът на една каравана. Тя беше съвсем обикновена. Кристин не й обърна голямо внимание, но внезапно й се стори зловеща.

— Това пак ли са те? — попита Кристин.

— Не. Това сме ние — отвърна Чарли. — Вътре съм поставил човек, който да държи под око всяко минаващо по улицата превозно средство. Той има камера с инфрачервен филм, така че може да заснема регистрационни номера дори и на тъмно. Има също и преносим телефон, така че може да позвъни във вашата къща, в полицията или да се свърже с мен.

Пит Локбърн паркира зеления шевролет пред къщата на Скавело, а Франк Ройтер изтегли Файърбърда на Кристин в алеята за паркиране.

Белият пикап марка „Форд“, който ги следваше, мина покрай тях. Те го наблюдаваха мълчаливо, докато неговият шофьор го вкара в съседната улица, намери място за паркиране и изключи фаровете му.

— Аматьори — каза подигравателно Пит Локбърн.

— Арогантни негодници — добави Кристин.

Ройтер излезе от Файърбърда, оставяйки кучето вътре, и отиде до тяхната кола.

Чарли свали прозорчето, за да говори с Франк и същевременно поиска от Кристин ключовете от къщата. Тя ги извади от чантата си, а Чарли ги подаде на Франк.

— Прегледай я добре. Увери се, че никой не чака вътре — нареди му той.

— Веднага — отвърна Франк и разкопча сакото на костюма си, за да си осигури бърз достъп до оръжието в кобура под мишницата и се отправи по пътеката към главния вход.

— Оттам ли ще се появят лошите? — попита Джоуи.

— Нека се надяваме, че не, миличък.

Дърветата бяха много, а уличното осветление слабо и Чарли започна да се чувства неловко, че бездейства. Той също излезе от Шевролета и предупреди Кристин и Джоуи да стоят вътре. После застана от неговата страна на колата с гръб към Пит Локбърн, поемайки отговорност за приближаващите се в неговата посока.

От време на време някоя кола завиваше иззад ъгъла, влизаше в квартала, минаваше покрай тях или се отправяше към алеята за паркиране на някоя друга къща. Всеки път, когато виждаше някоя нова двойка фарове, Чарли ставаше напрегнат и поставяше дясната си ръка под сакото върху дръжката на револвера в кобура под мишницата.

Беше му студено. Искаше му се да си беше взел палто.

Слаби светкавици проблясваха в западното небе. Една далечна гръмотевица го накара да си спомни за товарните влакове, минаващи с грохот покрай запуснатата малка къща, в която бе израснал преди години в Индиана. Сега онова време му се струваше като друг век.

По някаква причина тези влакове изобщо не бяха за него символ за свобода и спасение, каквито може би са били за други момчета в неговото положение. За младия Чарли, който лежеше на тясното легло в малката стая и се опитваше да забрави последния изблик на пиянско насилие на баща си, шумът от тези влакове винаги напомняше, че живее в бедняшката част на града. Тътенът на тракащите колела беше гласът на бедността, звукът на нуждата, страха и отчаянието.

Той беше изненадан, че този далечен тътен на гръмотевица можеше да върне назад с такава смущаваща яснота тракането на тези влакови колела. Еднакво изненадващо беше, че споменът за тези влакове можеше да пробуди детските страхове и да припомни в съзнанието му чувството на уловен в капан, което беше неразделна част от неговата младост.

В това отношение Чарли имаше много общо с Кристин. Неговото детство беше поразено от физически, а нейното от психически тормоз. И двамата бяха живели под ударите на юмруци, единият в буквален, а другият в преносен смисъл и като деца се бяха чувствали като в клетка.

Той погледна надолу страничното прозорче на Шевролета и видя Джоуи да се взира навън в него. Чарли му показа вдигнат палец. Момчето, усмихвайки се, му отвърна със същото.