Дийн Кунц - Служители на Здрача

Независимо от това Кристин понижи гласа си до шепот.

— Джоуи ли? — попита тя. — Боже мой, тази луда жена мисли, че моето малко момче е Антихристът ли?

— Почти бих се обзаложил, че е така.

Кристин чуваше изпълнения с омраза глас на старицата, който се издигаше от една тъмна локва на паметта: „Той трябва да умре, той трябва да умре.“

— Но защо той? Защо Джоуи? Защо не е избрала някое друго дете?

— Може би е така както казахте: Вие сте били просто на неподходящо място в неподходящо време — каза Чарли. — Ако друга жена с друго дете е била на паркинга в Сауд Коуст Плаца последната неделя по същото време, Грейс щеше сега да преследва друго малко момче вместо Джоуи.

Кристин знаеше, че той вероятно е прав, но тази мисъл я смайваше. Това беше една глупава, жестока и злостна лудост. В какъв свят живееха те, щом едно невинно пазаруване в търговския център ги правеше избраници за мъченичество?

— Но… как изобщо ще я спрем? — попита Кристин.

— Ако тя действително прибегне до насилие, ние ще я спрем. Ако не можем да я спрем, тогава… ами тогава ще отстраним нейните хора, преди те да са докоснали Джоуи. Не става дума за някакво правно задължение. Вие сте ни наели, за да ви защитаваме и ние имаме законно право да прибегнем до прилагането на сила, ако е необходимо и неизбежно, за да изпълним нашето задължение.

— Не. Аз имам предвид… как ще променим нейното намерение? Как ще я накараме да признае, че Джоуи е просто едно малко момче? Как ще я накараме да се махне?

— Не зная. Аз мисля, че един фанатик като нея е приблизително толкова всеотдаен, колкото би могъл да бъде и всеки друг. Не мисля, че ще бъде лесно да я накараме да промени намерението си за каквото и да било, да не говорим за нещо така важно за нея като това.

— Но вие казахте, че тя има хиляда последователи.

— Може би сега дори малко повече.

— Ако тя продължи да ги изпраща след Джоуи, ние не можем да убием всичките. Рано или късно, някой от тях ще проникне през нашата защита.

— Не възнамерявам да оставям това да се проточи — увери я той. — Не възнамерявам да им давам много възможности да наранят Джоуи. Ще накарам Грейс да си промени намерението, да се оттегли, да се махне.

— Как?

— Още не знам.

Един образ от харпията на паркинга се върна в съзнанието на Кристин — развятата от вятъра коса, изпъкналите очи, покритите с топчици мъх и петна дрехи — и почувства да я обхваща отчаяние.

— Няма начин да се промени нейното намерение — каза тя.

— Има начин — настоя Чарли. — Аз ще го открия.

— Тя никога няма да спре.

— Сутринта имам уговорена среща с един отличен психолог. Доктор Дентън Буд. Особено много се интересува от култова психология. Възнамерявам да дискутирам случая с него, да му дам нашия профил на Грейс, да го помоля да работи с нас за откриване на нейното слабо място.

Кристин не виждаше този подход като много обещаващ. Но всъщност тя не виждаше като обещаващ какъвто и да било подход.

Чарли улови ръката й, докато колата летеше във ветровитата нощ.

— Аз няма да ви изоставя — каза той.

Кристин за пръв път се попита дали неговите обещания не бяха празни.

О’Хара и Баумберг стояха до прозорците в голямата детска спалня на втория етаж на пустата къща.

Те продължаваха да чувстват заплашителното присъствие на нещо лошо, което ги наблюдава. Опитаха се да го игнорират, придържайки се твърдо към своята вяра и своето решение да изпълнят задачата, която беше им дала Майка Грейс.

Отвън задният двор лежеше в тъмнина, помитан от засилващия се вятър. Оттук, горе, те можеха да виждат в открития плувен басейн. Никакъв звяр не беше се спотаил в бетонната вдлъбнатина. Вече не. Сега той беше в къщата с тях.

Зад този имот имаше друга тревна площ и друга къща. Това бе една разположена на голяма площ едноетажна сграда в стил ранчо, покрив с напукани дървени плочки и свой собствен открит плувен басейн. Басейнът беше напълнен и така осветен от дъното, че представляваше един проблясващ синьо-зелен скъпоценен камък във формата на бъбрек.

От чантата в краката си О’Хара беше извадил един бинокъл за нощно виждане. През него О’Хара виждаше много добре всичките сгради, които допираха задната част на парцелите по тази улица. Фасадите на тези къщи гледаха към друга улица, която беше успоредна на тази.

— Коя е къщата на Скавело? — попита Баумберг.

— О’Хара бавно се обърна надясно, гледайки по-нататък на север.

— Не е къщата зад тази — отвърна той. — Тя е следващата, с правоъгълния басейн и люлките.