Джо Гарбър: Хайка

Дейв не обърна внимание на думите му. Протегна ръка, хвана левия му крак и развърза обувката.

— Какво е това, мистър Елиът? Да не мислиш, че съм скрил там петдесеткалибров автомат?

Дейв изу и дясната му обувка и си я сложи. Беше му по мярка, както и лявата.

Рансъм се изкикоти.

— Браво. Цял ден претендираш, че ти си човекът, който може да ме замества и да командва. И сега мислиш, че си успял. Но не си.

Дейв се наведе и завърза връзките.

— Докато се радваш на временната си победа, нека да те посъветвам, че грешиш, ако мислиш, че си ме поставил в неудобно положение. А смяташ ли, че можеш да ме пречупиш, жестоко се лъжеш.

Дейв се изправи. Протегна ръка и хвана единия прасец на Рансъм. Сетне попита по предавателя:

— Яребица, чу ли как Рансъм обясни състоянието ми?

— Да, сър — леко озадачен отговори Яребица. — Защо питате?

— Всичко ли чу?

— Да, сър.

— И за трите стадия на заболяването? Първо в кръвта, после в телесните течности и накрая в дихателната система?

— Да, сър. Наясно съм.

— Сигурен ли си, че разбра всичко?

— Да, сър.

— И знаеш, че съм във втория стадий? И че болестта може да се предаде чрез кръвта, урината и слюнката ми? Чрез ползване на една и съща чаша, любовни захапвания, целувки и други подобни?

— Абсолютно, сър. Но защо задавате тези въпроси?

— Така. Наведи се и гледай.

Дейвид Елиът погледна врага в очите. Вече не го мразеше. Дори изпитваше известно съчувствие към него.

Рансъм го изгледа кръвнишки.

Дейв се усмихна. Странно, но усмивката му беше искрена, сърдечна и не недружелюбна.

Очите на Рансъм горяха с почти осезаема ненавист.

— Готов ли си вече, Елиът? Хайде. Изгарям от любопитство да видя каква извратеност си измислил.

Усмивката на Дейв стана по-широка. Той извиси глас, за да е сигурен, че хората на покрива го чуват.

— Какво съм намислил ли? Целувки. Само това. И малко любовни захапвания.

Докато Дейвид Елиът спускаше с коаксиалния кабел Мардж Коен през счупения прозорец, над него съвсем ясно се чуваха пронизителните обезумели крясъци на Рансъм.

Виковете му отекваха, и когато двамата с Мардж побягнаха към изгряващата зора.

Самотен ездач.

Името му е Дейвид Елиът. Той е слаб и смугъл и лицето му още не е пребледняло от пристъпа на фаталната болест.

Тази езда е последното му пътуване. Той знае, че в края му го чака смъртта.

Очите му са кафяви и биха изглеждали сериозни, ако не беше усмивката, която извива ъгълчетата им.

Знае, че ще умре сам и се е примирил с неизбежното. Есен е и зимата не е далеч. Тялото му ще бъде намерено едва когато отново настъпи пролетта.

Отчасти усмивката му се дължи на тази мисъл. Микробът, който скоро ще навлезе в третия си, смъртоносен стадий, се нуждае от жив приемник. Умирайки далеч от хората, Дейв ще унищожи онова, което го погубва.

Има и други причини, поради които се усмихва, но те са лични.

Днес той се намира на повече от триста километра източно от Сан Франциско, в планината Сиера. Вчера прекоси планинския вододел и взе коня от сбръчкания човек, който изобщо не се беше променил, откакто Дейв го видя за последен път.

Дейв му даде пари и няколко писма. Те бяха адресирани до една вила в Сътън Плейс, до фирма в Базел, до общежитието на Колумбийския университет и до едно ранчо в Колорадо. Сбръчканият човек преброи парите, усмихна се, прибра ги в джоба на ризата си и обеща да не пуска писмата, докато не падне първият сняг.

Сега Дейвид Елиът язди на запад из планинската необятност, нагоре по каменистия склон, към малката долина, която видя веднъж, ала никога не забрави. Няма пътека, но той знае посоката. Ясно помни всеки метър гранит, осеян с черни ивици, сякаш е бил там предишния ден.

Не се е бръснал. Покарала му е брада. Иска му се да порасне по-бързо. Би било хубаво да има мустаци накрая.

Дейв изважда носна кърпа. Надига периферията на увисналата си сламената шапка и избърсва потта от челото си. Знае за къде се е отправил. Остава му само още един час път.

Пристига по залез-слънце. Въздухът е наситен със златиста светлина. Изкачва едно малко възвишение, поглежда надолу и затаява дъх. Красотата на долината е зашеметяваща. А в средата й е изумруденозеленото езеро, което не беше забравил, както и вечерните сенки, падащи над него. Нищо не помръдваше. Въздухът беше опияняващ.