Джо Гарбър: Хайка

— Това са глупости! Не го слушайте!

Дейв се постара гласът му да прозвучи уморено и смирено.

— Асансьорите вероятно са повредени от експлозията, Скорец. Ще сляза по северното стълбище. Без оръжие. С вдигнати ръце. Няма да правя никакви номера. Тогава ще решавате вие. Ако искате да ме пречукате, добре. Предполагам, че и без това ще умра. Или може да се обадите на щаба. Ще направите каквото искате. Не ми пука. Желанието ми е само да прекарам няколко мига насаме с шефа ви.

— Гадно копеле! Мислиш ли, че тези хора са толкова тъпи?

— Как ще стане това? — прекъсна го тихият глас на Яребица. — Той е тук горе, а вие сте долу.

— След минутка ще се върна в кабинета на Бърни Лийвай. На северната страна на покрива виси коаксиален кабел. Завържете Рансъм и го спуснете до счупения прозорец на Бърни. Но първо го съблечете. Искам го чисто гол.

— Мистър Елиът, не знаех, че изпитваш такива чувства към мен — изсумтя Рансъм.

Дейв не обърна внимание на думите му.

— Яребица, Скорец, споразумяхме ли се?

От другия край на радиовръзката настъпи мълчание. Дейв затаи дъх. Сега всичко се крепеше на лоялността. Предани ли бяха хората на Рансъм на командира си? Обичаха ли го? Здрава ли беше връзката помежду им? В душите на някои войници имаше вярност, която беше нещо повече от подчинение. Ако човекът, чиито заповеди изпълняваха, беше свестен, нищо не можеше да разруши връзката им с него. Биха предпочели да умрат.

Ала офицерът, комуто се бяха клели във вярност, трябваше да я заслужи. А Рансъм едва ли го беше направил.

Нито Яребица.

— Да.

В гласа на Яребица прозвуча войнишка отривистост. Дейв знаеше, че казва истината.

— Махнете си шибаните ръце от мен! — изрева Рансъм. — Ще ви видя пред взвода за разстрел! Задник такъв, не ме докосвай, защото ще ти окача топките на…

Чу се ръмжене и приглушени псувни. Радиопредавателят на Рансъм изпращя.

— Яребица? — попита Дейв. — Чуваш ли ме?

— Да, мистър Елиът. Къде сте?

— В коридора. Почти до кабинета на Лийвай.

— Готови сме да го спуснем.

— Чакай малко, Яребица. Кой номер обувки носи?

— Мисля, че четирийсет и четвърти.

Дейв влезе в кабинета на Бърни. Кръвопролитие, трупове и безсмислен ужас — същността на всяка война в историята. По-добре да не обръща внимание на гледката. Това беше единственият начин войникът да запази разума си.

— Чудесно. Оставете му обувките. Нищо друго. Махнете дори чорапите. Разбра ли, Яребица?

— Да, сър.

— Наричай ме Дейв.

— Спускаме го… мистър Елиът.

Дейв се приближи до прозореца и махна платнището. Погледна нагоре. Току-що бяха прехвърлили Рансъм над парапета. Тялото му беше голо и бяло, а мускулите — красиви по някакъв брутален начин. Дори от разстояние Дейв забеляза, че имаше множество белези от рани.

Човекът е награден с Пурпурно сърце. Може би не само веднъж.

Рансъм бе възвърнал самообладанието си. Вече не крещеше и не псуваше. Гласът му беше спокоен и безизразен.

— Много съм разочарован от вас, хора. Не действате в тази ситуация като опитни професионалисти. Все още обаче има време…

— Яребица — каза по предавателя Рансъм. — Ще ви кажа кога да спрете. Мръднете го малко наляво, за да мога да го стигна.

— Прието, мистър Елиът.

— … Да преосмислите положението. Вие ме познавате. Знаете, че съм справедлив човек. Готов съм да забравя злополучното отклонение от служебния дълг. Инак онова, което правите, се нарича бунт. Искам да…

Рансъм се въртеше насам-натам. Тялото му се блъскаше в гранитната фасада на сградата. Охлузената му кожа оставаше по камъка. Дейв изтръпна. Рансъм не.

— Помислете за бунта. И за дълга. Убеден съм, че ако поразсъждавате за дълга, ще вземете подходящото и разумно решение.

— Яребица — каза по предавателя Дейв, — още около два метра и половина и спрете.

— Прието.

Яребица и хората на покрива не се бяха държали нежно с Рансъм. Глезените му бяха завързани. Кръвообращението му беше нарушено и краката му ставаха мораво-червени. Ръцете му бяха завързани зад гърба. Коаксиалният кабел беше стегнат толкова здраво около кръста му, че плътта му беше изпъкнала напред. Явно го болеше, но не го показваше. Хората като Рансъм никога не го правят.

Дейв се отдалечи от прозореца. Отвън се появиха стъпалата на Рансъм. Сетне голите му прасци.

— Задръж — заповяда Дейв.

— Не си го изчислил точно, мистър Елиът — ухили се Рансъм. — Ще трябва да ме спуснат още петдесет-шейсет сантиметра, за да можеш да ми лапнеш оная работа.