Джо Гарбър: Хайка

— Направете го!

След няколко секунди отново настъпи тишина. Дейв пое дълбоко въздух. Разхлаби ремъка на финландския автомат. Цялата работа продължи само една минута. Дойдоха и си отидоха, и никой не се усъмни, че всичко е измама.

Телата, кръвта, дупките от куршумите, сваленото от прозореца платнище и висящият навън кабел бяха създали съвършена илюзия. Рансъм повярва напълно.

Внимавай. Спомни си какво казваше Джек Мамбата за прекалено високото самочувствие.

Сигурна смърт.

Нямаше ли за миг нещо странно в гласа на Рансъм?

Може би. Мимолетна промяна. Звучеше озадачен.

Е, и какво от това?

По-добре в безопасност, отколкото да съжаляваш.

Дейв стисна автомата и бутна с пръст вратата на килера. Тя се открехна.

Заслуша се. Тишина. Нищо не загатваше, че от другата страна на стената има някой.

Отвори напълно вратата и прекрачи тялото на човека, когото Рансъм беше застрелял.

Кабинетът на Бърни беше пуст.

Още един от прозорците беше счупен. Част от красивото махагоново бюро беше на трески. На стената зад него имаше пет-шест реда от куршуми. Едната от картините беше унищожена. Канапето представляваше късчета плат, канап и дърво. Шкафът се бе наклонил на една страна. Лампите бяха пръснати на порцеланови парченца. А набучените на колове глави…

Дейв преглътна, като се опита да превърне гаденето в гняв. Някой беше откраднал гравирания противотанков снаряд, спомен на Бърни от участието му в Корейската война. Намереше ли човека, който бе направил това, Дейв щеше да го пречука.

Допълзя до вратата и се претърколи в коридора. Хвърли се вляво, насочил автомата, изстреля един откос безшумни куршуми, направи салто и прехвърли оръжието в дясната си ръка.

Куршумите се удариха глухо в стените. В коридора нямаше никой. Той беше пуст и студен под светлината на луминесцентните лампи. Скромните тапети, дискретният бежов мокет и подбраните с вкус картини бяха надупчени от куршуми. Имаше и три тела, облени в кръв.

Дейв извади пълнителя на автомата и сложи нов. Вдигна оръжието и започна да тича. Рансъм се качваше по западното стълбище, заедно с всичките си хора, освен четиримата на приземния етаж.

Дейв хукна към източното стълбище. Вече действаше съвсем хладнокръвно. Обзе го предишното спокойствие и равнодушие на професионалист, който върши работата си. Никаква ярост, ужас или колебание. Право към целта.

Стигна до вратата, отвори я и се затича нагоре по стълбите.

Четирийсет и девети етаж.

Аварийният изход беше заключен. Оставаха му само няколко секунди. Рансъм щеше да се качи на покрива всеки момент. Скоро щеше да разбере, че са го подмамили да направи единственото, което един командир не трябва да допуска — да съсредоточи войниците си на място, което имаше само един изход.

Дейв хукна по коридора. Сви надясно.

Инерцията го накара да се блъсне в стената. Той отскочи, спъна се и отново побягна. Не дишаше учестено. Беше спокоен, съсредоточен и хладнокръвен. След по-малко от трийсет секунди всичко щеше да свърши.

Аварийният изход на западното стълбище.

Дейв спря. Направи го с усилие. Сякаш му се щеше да продължава да тича. Струваше му се, че може да бяга, колкото си иска.

Долепи ухо до вратата. Не чу нищо. Враговете му не бяха там.

Отвори вратата и я подпря с един от пистолетите си.

Бетонът беше студен. Отгоре се чуваха приглушени стъпки. Неколцина от мъжете бяха още на стълбите, но не и на покрива.

Неприятно.

Дейв направи четири бързи крачки и погледна надолу. Стълбите се виеха спираловидно в продължение на четирийсет и девет етажа. Виждаше се всичко.

Ако се взреш нагоре и знаеш точно къде да гледаш, ще видиш къде стълбите излизат на покрива. Ще забележиш долната част на бетонната къщичка — там, където Дейв бе прикрепил със скоч кафяво шишенце с кристали от азотен трийодид.

Дейв вдигна автомата. Труден изстрел. Хвърли един поглед към вратата, преценявайки разстоянието. Седем крачки. Щеше да успее, ако правилно разчетеше времето си.

Прицели се. Някой още се катереше към покрива. Дейв го изчака да се отдалечи на безопасно разстояние.

Радиопредавателят изпращя.

— Скорец, запечатайте…

Сега!

Дейв стреля.

Автоматът го блъсна в рамото. Спусна се към вратата, докато пръстът му още беше на спусъка. Стълбището се обсипа с куршуми, които рикошираха в бетона.

Затвори очи. Светлината беше бяла, ярка и ослепителна. Кръвоносните съдове на клепачите му пламнаха в червено.