Джо Гарбър: Хайка

Късно е. Нещата отидоха твърде далеч. Имам сметки за уреждане…

— И така, след като микробът навлезе в третия стадий и започне да се разпространява сред населението, болестта не може да се спре. Единственият начин да се справим с нея е преди да стигне до тази фаза. Това означава да се премахне носителят. Да го убием, преди да е станало късно. Може да се наложи да ликвидираме и някои други хора. Дори да избием цялото население на Ню Йорк. Това е алтернативата на живота. Тежката артилерия е разумен избор.

… И да приключа с цялата история. Догодина името на Джон Рансъм няма да фигурира в телефонния указател.

Дейв стисна юмрук, после отпусна пръсти. Погледна скоча. Лентата се простираше от алармата до счупения прозорец.

Е, тогава да приключваме.

Дейв дръпна скоча.

Рансъм продължаваше да говори. Думите излизаха от устата му малко по-бързо, отколкото трябваше. Беше казал твърде много и знаеше, че разясненията му влошаваха положението, но не можеше да спре.

— Вие мислите, че СПИН-ът е заразен, но броят на заболелите се удвоява само веднъж годишно. Тази болест обаче…

Рансъм пое рязко дъх.

— Той е тук! В кабинета на евреина! Тръгвайте! Бързо!

Дейв отвори вратата, обърна се и хукна към килера.

Чу как започнаха да се тръшкат други врати и шум от тичащи хора.

Дейв затвори вратата на килера.

Те бяха в коридора. Някой се спъна и тупна на пода. Чу се и друг звук. Дейв не можа да определи какъв точно. Клокочене и плисък.

— Разкарайте това смотано копеле, докато спре да повръща — прошепна достатъчно силно някой.

— Мамка му! — изхълца Рансъм.

Не му беше присъщо да псува от изненада.

— Червеношийка, какво става? — разнесе се от предавателя гласът на Папагал.

— Спокойно, ще се свържа с вас.

— Колко са? Кои? — попита глас от другата страна на стената.

— Мишелов, Макао и Гарга — отговори друг.

Рансъм не шепнеше, а говореше с нормален хладен тон.

— Гмурец, Сойка и Кондор бяха в заседателната зала. Отпишете и тях. Общо шест човека. Мистър Елиът започва да ми лази по нервите.

— Още ли е там, сър?

— Да. Къде другаде може да е? Ако беше в коридора, досега да сме го хванали.

Изведнъж гласът на Рансъм се промени. Стана озадачен. Дейв се зачуди защо.

— Или… А сега заслужете парите си. Хайде, заредете оръжието си и ако мистър Елиът се появи на прицел, направете на всички ни услуга и го пречукайте.

Чуха се изщраквания. Мъжете проверяваха оръжията си и слагаха нови пълнители, за да бъдат сигурни. Винаги беше така. И Дейв го бе правил.

Сърцата им вероятно биеха като обезумели. Последният прилив на адреналин, преди да започне престрелката, е ужасно болезнен. Когато го изпита за пръв път, Дейв помисли, че получава сърдечен пристъп.

Градушката от безшумни куршуми звучи малко по-различно от суматохата на ято гълъби, които панически размахват крила, за да избягат от дебнещата котка.

Започнаха да свистят куршуми. Счупиха се стъкла.

Нещо тракаше като разпукващи се пуканки. Някакъв предмет падна с трясък. Дейв усещаше вибрациите на куршумите, които раздираха стените, пода и тавана.

Представяше си какво става в кабинета на Бърни. Виждал го бе и преди. На север от демаркационната зона имаше една стара френска плантаторска къща, в която се предполагаше, че се помещава щабът на врага. Хората на Дейв изстреляха толкова много куршуми по нея, че стените й се срутиха. След като стрелбата утихна, Дейв влезе вътре пръв. Мебелите бяха станали на конфети.

За миг настъпи затишие. После един мъж смотолеви:

— По дяволите! Божичко! Та това са жени! Не съм дошъл тук да…

— Спокойно.

Гласът на Рансъм беше рязък както никога досега.

— Ще повърна. Изведете ме навън.

— Ох, мамка му! Това е оная Коен! О, Господи! Ти си напълно откачен…

Дейв чу тихия изстрел на оръжие със заглушител. Нещо се блъсна във вратата на килера и тупна на пода.

Рансъм прошепна с тих и строг глас:

— Казвам ви, спокойно. Хайде, вършете си работата. Проблемът не са онези жени, а обектът, който, изглежда, отново ни се изплъзва…

— Прозореца, сър…

— Стойте настрана — надвика ги Рансъм. — Чакайте да видя… О, Господи! Как не се сетих?

Рансъм явно беше до прозореца. Видял бе коаксиалния кабел. Сигурно всички бяха около него. Стояха с гръб към Дейв. Щеше да стане лесно.

— На покрива! — излая по радиопредавателя Рансъм.

— Елиът има въже! Папагал, повикай резервния екип. Бързо!

— Западното стълбище, сър! — извика Папагал. — Само оттам може да се извезе на покрива.