Джо Гарбър: Хайка

Дейв отвори с ритник вратата на Лукас.

Вътре имаше двама мъже, но Рансъм не беше там.

Единият стоеше до вратата, а другият зяпаше през прозореца. Първият беше бърз. Започна да стреля още преди вратата да се е отворила напълно.

Целеше се твърде високо. Куршумите изкъртиха мазилката над главата на Дейв. Мъжът наведе дулото на финландския автомат. Дейв падна на колене и изстреля кратък откос в гърдите му. Приглушеният тъп звук на автоматичния му пистолет беше твърде тих за резултата, който предизвика. Изстреляни от упор, куршумите вдигнаха човека във въздуха и го запратиха, въртейки се към стола. Фонтан от кръв опръска очите на Дейв. По носа му се посипаха прашинки от мазилката. Той се хвърли отново в коридора и долепи гръб до стената.

Мъжът до прозореца изстреля две серии в коридора. Дейв избърса очи с ръкава си. Звукът на куршумите, които се удряха в стените, беше по-силен, отколкото приглушеният тътен на финландския автомат.

Дейв сложи нов пълнител в пистолета си. Трябваше да действа, преди човекът да е използвал радиопредавателя си. Изу обувката си, приготви се и я хвърли в коридора. Обсипа я градушка от куршуми. Дейв започна да лази към вратата.

Противникът му се бе спотаил в ъгъла. Автоматът беше облегнат на рамото му. Целеше се вляво от вратата и над пода. После започна да навежда оръжието към мястото, където лежеше Дейв.

Изстрелът на Дейв улучи крака му. Мъжът изръмжа. Автоматът му потрепери.

— Кучи син — рече той.

Дейв се прицели в гърдите му.

— Не го прави.

Човекът насочи оръжието си към Дейв…

— Може би ще попитате откъде знаем тези неща. Мистър Елиът не е първият, който се заразява с този микроб. Разбира се, другите случаи се развиха при далеч по-контролирана обстановка. Ето как, господа, разбрахме, че за това заболяване няма лек.

… Който го покоси с един изстрел.

Дейв изсъска през зъби. Не искаше да прави това. Трябваше му само Рансъм. Не беше необходимо да убива. Думите на Рансъм бяха доказателство за това.

Изведнъж му стана много студено.

Но не можеше да спре. Не и сега. Оставаше още само един кабинет, където чакаха главорезите на Рансъм…

— Или по-точно има един-единствен лек. Убиеш ли носителя, заразноболния, преди микробът да достигне последния стадий на развитието си, можеш да спреш разпространението на болестта. И това, господа, е единственият начин. Ясно ли ти е, мистър Елиът?

… Кабинетът на Хауи Файн. Над шкафа беше окачена рисунка в маслени бои от Томас Икинс. Тя изобразяваше някакъв прочут съдебен процес. Съдията седеше срещу смутения свидетел, а защитникът с бяла колосана яка ревеше гръмогласно на съдебните заседатели. Дейв не харесваше тази картина. Мразеше всичко, свързано със съдебните зали.

Отвори с ритник вратата. Стаята беше пуста. Не, не беше… Там…

Как… Какво…

Краката му отмаляха. Свлече се на колене. В кабинета нямаше никой, освен Мериголд Фийлдс Коен — завързана с найлоново въже за големия кожен стол на Хауи Файн. Тя беше жива, в съзнание, със запушена уста и го гледаше с широко отворени очи.

Опитваше се да му каже нещо, което той не можеше да разбере. Думите й бяха неразбираемо мънкане.

Дейв преглътна два пъти. Невъзможно… Тя… Другите… Главите им… Театърът на бруталността на Рансъм… Мардж беше мъртва. Видя главата й със собствените си очи.

Дейв дишаше тежко. Сподавеният глас на Мардж, изглежда, го молеше да я развърже.

Защо? Какво бе направил Рансъм… Чакай малко. Разбира се. Рансъм…

— Разбираш ли, че това е единственият начин да се спре разпространението на болестта, мистър Елиът? А е от съдбоносно значение да го направим. Защото истинските симптоми ще започнат да се проявяват няколко дни, след като микробът навлезе в третия стадий. Чуваш ли, мистър Елиът? Живееш няколко дни и причиняваш смъртта на шест милиона човека с всяко издишване. После идва треската. Ще се потиш. Ще ти бъде студено, ще ти се повдига и ще чувстваш силни болки. И след седемдесет и два часа ще умреш.

… Беше професионалист. Сигурно имаше план за в краен случай. Затова не беше убил Мардж. Не му трябваше мъртва. Жива, тя щеше да бъде едно оръжие — последното, което той щеше да използва срещу жертвата си. Налагаше се да запази живота й и да бъде готов да я използва, ако — напук на всичко — Дейв оцелееше след смъртоносните капани, които му бе приготвил. Само тогава — ако разбереше, че Дейв му се изплъзва — Рансъм щеше да поднесе един от радиопредавателите към устата на Мардж с надеждата, че писъците й ще спрат Дейв.