Джо Гарбър - Хайка

— В третия стадий микробът става „пневматичен“, както се изразяват лекарите. Това означава, че носителят разпространява инфекцията само като диша. Всеки път, когато издиша, той изхвърля шест милиона спори. Направи ли го петдесет пъти, ще е изпуснал достатъчно микроби, за да зарази всеки мъж, жена и дете в САЩ. Хиляда пъти — и болестта се предава на всичко живо на земята.

… Към коридора, свързващ помещенията на Бърни с рецепцията. Там имаше само три кабинета — на Марк Уайтинг, главния счетоводител на „Сентерекс“, на Силвестър Лукас, вицепрезидент на корпорацията и на Хауи Файн, главния консултант. Рансъм сигурно беше поставил хора в тях. И те щяха да стигнат до кабинета на Бърни преди останалите, ако се задействаше алармата.

Дейв приклекна, отвори вратата и се изтъркаля в коридора. Описа окръжност с пистолета си, докато търсеше мишена.

Нямаше никой. Точно както трябваше да бъде.

Интересно къде беше Рансъм. Дейв не беше сигурен дали се е настанил близо до апартамента на Бърни, или в кабинета на Уайтинг или Лукас. А може би беше някъде по-нататък. От военна гледна точка всички варианти бяха правилни — близо до върха на атаката и достатъчно далеч, за да пренасочва силите според обстановката. Коя ли алтернатива бе избрал Рансъм?

А ти коя би предпочел?

Мисля, че някъде по-нататък.

Дейв се прокрадна до вратата на Уайтинг и долепи ухо до нея. Не чу нищо друго, освен шепота на ледения глас на Рансъм по радиопредавателя. Вдигна пистолета…

— Аз обаче малко преувеличавам. Въпросният микроб е крехък. Веднъж прогонен от организма на носителя, той не живее дълго. Само десет-петнайсет минути. Ако не намери друг носител, умира.

… Стегна крака и отвори вратата с рамо. Зад бюрото на Уайтинг седеше възрастен чернокож мъж. Оръжието му, финландски автомат, беше облегнато на шкафа с приклада нагоре. Човекът погледна Дейв, отвори широко очи и вдигна ръце. Изражението на лицето му показваше, че е достатъчно опитен, за да окаже съпротива.

Дейв затвори вратата с крак.

— Мистър — рече чернокожият, — искам само да ви кажа, че съжалявам. Случайно видях какво е направил шефът в кабинета на мистър Лийвай, но трябва да знаете, че аз нямам нищо общо с това и ми се гади от цялата история.

Очите му бяха тъжни и насълзени. Имаше мустак, който беше започнал да посивява. Мъжът явно остаряваше и се уморяваше лесно.

— Ветеринарен лекар ли сте? — попита Дейв.

— Получих повиквателна през 1966. Въпреки възраженията ми бях зачислен в Медицинска служба 546. Но дадохме деветдесет и три процента жертви и аз престанах да протестирам. После станах офицер в пехотата. Бях на редовна военна служба през цялото време. Пенсионирах се едва преди две години. Мисля, че трябваше да си остана пенсионер.

— Да, така е — кимна Дейв.

— Ще ви бъда много задължен, ако ме смятате извън строя.

— Няма да стане.

Дейв извади шишенцето с хапчетата от джоба си.

Тъжният вид на човека показваше, че разбира и че се е примирил с онова, което Дейв бе намислил да прави с него.

— Махнете капачката, извадете пет-шест хапчета и ги глътнете.

Чернокожият взе шишенцето.

— Шефът се е побъркал — с неизмерна тъга отбеляза той. — Реже глави. Вика тежката артилерия. Представяте ли си? О, мистър, едва не избягах, като чух това. Ако не бяхте влезли, вероятно щях да съм офейкал. Има и още нещо, сър. Знаете ли какво кодово име ми даде? Гарга. Така ме нарече. И аз съм единственият чернокож, който участва в тази операция. Можете ли да повярвате?

В шепата му имаше шест жълти хапчета. Той се вгледа в тях, въздъхна и ги глътна без вода.

— Това са приспивателни, нали? Колко време ще спя?

— Дълго. Налага се да ускоря нещата.

— Искате ли да се обърна? — попита примирен и пасивен той.

— Ако обичате.

— Добре, но не забравяйте, че съжалявам. Иска ми се отдавна да се бях отказал от тази работа.

Дейв го удари по главата с приклада на пистолета си.

— И аз съжалявам — измърмори той.

Следващата спирка беше кабинетът на Слай Лукас.

Дали Рансъм беше…

— Нашият носител мистър Елиът обаче не знае какво става. Все още не се чувства болен, а само малко странно. И по-жизнен отколкото обикновено. Цветовете му изглеждат по-ярки, звуковете — по-музикални, а вкусът и обонянието — изострени. Ще започне да получава халюцинации. В зависимост от метаболизма му може да му се привиждат разни неща.

… Беше там и дърдореше по радиопредавателя? Дейв се надяваше да не е така. Искаше Рансъм да продължава да говори и да каже на хората си истината, защото след като я научеха, те щяха да започнат да се потят. Един-двама може би щяха да избягат. Всички щяха да направят грешки.