Джо Гарбър - Хайка

Вероятно номерът му щеше да има въздействие.

Така, както номерът с отрязаната й глава.

Онази глава… беше истински шедьовър. Нещо, на което можеше да се възхити. Трябваше да признае, че беше направена майсторски, точно както би се очаквало от виртуоз като Рансъм. Дали беше от глина, от восък, от гума или на мъртва жена, която приличаше на Мардж и с достатъчно грим беше станала същата? Дейв не знаеше и не го интересуваше. Най-важното беше, че Мардж е още жива.

Възнамеряваше да запази живота й.

Дейв се изправи на крака и каза:

— Съжалявам, Мардж, трябва да тръгвам.

Тя клатеше глава като обезумяла. Зад превръзката на устата й напираха писъци.

— Тук си в по-голяма безопасност, отколкото ако те освободя. След малко в коридора ще настъпи бъркотия. Не искам да си там.

Очите й го гледаха убийствено. Щеше да пререже гърлото му, ако я развържеше.

Дейв я вкара със стола в килера на Хауи, където нямаше да я видят.

— Но аз ще се върна. Обещавам ти. Ще дойда да те взема. Мардж, не ме гледай така. По дяволите, времето ми изтича и нямам друг избор.

Остави я. Знаеше, че няма да му прости. Върна се в коридора, за да направи…

— Седемдесет и два часа. Остават ти само толкова. После ще умреш. През повечето от тези часове ще ти се иска вече да си мъртъв. След двайсет-трийсет дни ще измрат всички, които дишат един и същ въздух с теб. И всички, които са били в близост с теб, както и хората, контактували с тях. С други думи, мистър Елиът, цялото население на света.

… Онова, което трябваше. Нагласи двата трупа само за минута. Коридорът пред кабинета на Бърни приличаше на бойно поле. Килимът беше пропит с кръв, във въздуха се носеше парлива миризма на бездимен барут и убитите лежаха в неудобни пози с болезнено и изненадано изражение на лицата. Изпадналите в безсъзнание не изглеждаха толкова убедителни.

Дейв хвърли и другата си обувка. Обувките на чернокожия бяха големи и удобни, точно неговият номер. Дейв ги погледна лакомо.

По-добре недей. Някой може да забележи.

Правилно.

Време е да започнеш увеселението, нали?

Точно така.

Дейв взе един от финландските автомати, провери пълнителя му и затегна ремъка. Метна го…

— Забравете за обикновените убийци, за вражеските армии и за войната, за Хитлер и Сталин и за всеки смахнат деспот, който се е раждал на земята. Колкото и жертви да са имали в списъка си, те са нищо в сравнение с броя, който нашият мистър Елиът ще запише. Той е съюзник на самия себе си. Още не е измислена дума за онова, което той представлява.

… Метна го на лявото си рамо и изтича пак в коридора, водещ към заседателната зала. Спря пред прага й.

След като задействаше алармата, той имаше три възможности — да хукне към стълбището, да се скрие в килера на Бърни или да се спотаи в заседателната зала.

В килера щеше да бъде най-добре. Щеше да стигне дотам по-бързо, отколкото до стълбището. Хората на Рансъм нямаше да погледнат в килера. Щяха да видят телата и коаксиалния кабел и да стигнат до извода, че Дейв е избягал на покрива.

Или поне така се надяваш.

Да.

Той се втурна в заседателната зала, прекоси я бързо и за последен, както се надяваше, път през живота си влезе в кабинета на Бърни Лийвай.

Сцената вътре беше непроменена. Коловете на Рансъм бяха още там.

Лудост. Чисто безумие. Толкова ненужно, колкото и неописуемо. Трябваше само да му обяснят за какво става дума. Той щеше да разбере. Естествено нямаше да му стане приятно, но нямаше и да бяга. Ако му бяха разказали онова, което Рансъм говореше сега, Дейв щеше да им окаже съдействие. Биха могли да му предложат да го заведат в някоя чиста и стерилна стая, изолиран от целия свят. Можеше да го закарат в пустинята или някъде другаде. Трябваше само да му позволят да умре малко по-достойно. Нямаше да им окаже съпротива. Пък и какво ли друго би могъл да направи? Ако знаеше истината, щеше да се предаде.

Ала те бяха решили да се отнесат с него като с бясно животно. „Ние действаме с лиценз, мистър Елиът, опитни професионалисти сме и знаем кое е най-доброто. Освен това не ти вярваме достатъчно, за да ти кажем истината. Никому нямаме доверие. Ще излъжем теб, приятелите ти и хората, които ни плащат. Така постъпваме, мистър Елиът, и ако не си свикнал с това, никога няма да го направиш. Затова бъди любезен и добър гражданин и не ни създавай неприятности, докато не разрешим проблема по традиционния начин.“

Все още можеш да се предадеш. Може да убедиш Рансъм да пусне Мардж…