Джо Гарбър - Хайка

Тачър избърса очи.

— Ах, това разузнаване. Такива са негодници! Но толкова всеотдайни и откровени. Човек можеше да им се възхищава, ако имаха поне капчица морал. Между другото, и аз знам една шпионска историйка. Искате ли да я чуете?

— Разбира се.

— Ами, нали знаете, че от време на време те търсят съдействието ни — имам предвид на шефовете и на изпълнителните директори — по-старшите, на по-големите фирми.

Дейв и сенаторът кимнаха. Майк Аш изглеждаше озадачен.

— Няма американски бизнесмен, който да се е върнал от Москва и да не е давал отчет на пакостниците от Лангли. Трудно е да им откажеш. Човек трябва да изпълни патриотичния си дълг. За съжаление говоря от личен опит. Започва се с малка помощ. А пуснеш ли ги под одъра, те се качват на одъра. Ако не внимаваш, ръководните ти кадри ще изпеят на Вашингтон всичко за бизнеса ти — за сделките ти с чуждестранните снабдители и клиенти. Още по-зле, част от парите ти ще отидат в непродуктивното Управление. В днешното време на бюджетен дефицит и когато Съветският съюз си получи заслуженото, шпионите отчаяно се нуждаят от ангели, които да спонсорират мръсните им планове. Имат толкова много корпорации за фасада, а сега, след като студената война свърши, нямат пари. Ето защо идват при теб, прикриват се зад националния флаг и най-учтиво питат: „О, сър, бихте ли направили една услуга на страната си? Имаме едни предприятия, които ще бъдат затворени поради недостиг на средства. Ако се смилите и ги включите във вашата корпорация, ще ви бъдем задължени цял живот.“ Мошеници! — изсумтя Тачър. — Искаш ли още портвайн, Дейвид? Налей си. Е, да започнем отначало…

Би ли направил това Бърни Лийвай? Би ли позволил „Сентерекс“ да осигурява прикритие на секретна разузнавателна операция? Разбира се. Бърни е бил морски пехотинец. Пламенен патриот. Изобщо не би се замислил. Semper Fidelis.

Фасада. Бизнес като всички останали. Служители, производствени резултати, услуги и клиенти. Отчети, печалби, загуби и правдоподобна история на доходите. На външен вид такава компания не би се различавала по нищо от другите. Само шепа вътрешни хора знаят, че някъде в дъното има нещо гнило. Като в Лаборатория №5.

Дейв забеляза табелата над изхода от магистралата: „Бензин, храна и стаи“. Направи рязък завой и пресече двете платна. Шофьорът зад него натисна клаксона.

Денонощната бензиностанция беше близо до пътя и имаше два телефона, които се забелязваха веднага. Дейв спря, изключи двигателя и слезе от колата.

Взе телефонната слушалка, набра номера на Мардж и зачака. Никакъв отговор. Още три иззвънявания. Никой не отговаряше. След петото се чу телефонният секретар.

Дали бе направила така, както й бе казал?

— Обажда се Дейв. Ако не си…

Млъкни! Затваряй си устата, проклет идиот!

Дейв преглътна. Допусна груба грешка, като остави съобщение на телефонния секретар на Мардж. Рансъм вероятно подслушваше телефона й. И ако чуеше, че Дейв й се обажда, Мардж щеше да бъде в още по-голяма опасност.

— Извинявайте… Грешка.

Неубедително, но това беше най-доброто, което можа да измисли. Дейв окачи слушалката и погледна китката си.

Вече нямаш часовник. Даде го на приятелката си.

— Извинете, колко е часът? — попита той продавача.

Човекът посочи безмълвно големия часовник, окачен над касата. Един часът и дванайсет минути.

Часовата разлика между Ню Йорк и Швейцария беше шест часа. Работният ден не бе започнал. Трябваше да чака още най-малко час и половина.

Готов си да му се обадиш, нали? Бърни употребяваше специална дума в такива случаи — безочие.

Рансъм мислеше, че е спечелил на своя страна всички близки и познати на Дейв, че ги е излъгал и убедил, че Елиът е опасно луд. Подслушваше всички телефони и бе поставил преследвачи на всеки вход. Дейв нямаше къде да отиде, нито към кого да се обърне. Рансъм искаше Елиът да бъде сам, без нито един приятел на света.

Може би наистина беше така. А може би не. Вероятно имаше един човек, когото Рансъм бе пропуснал, някой, когото не смяташе за заплаха, тъй като знаеше, че Дейв никога нямаше да му се обади.

Джек Кройтер Мамбата.

Шест процеса. Последният е на Кройтер.

По свои съображения армията решава да съди всеки поотделно. Подсъдимите застават пред различни офицерски състави, прокурори и се защитават от различни адвокати. Само свидетелите са едни и същи.

Военното правосъдие дава своя дан за процедурната ефективност. Едни и същи офицери са съдии и съдебни заседатели. Тактиката на отлагане не е позволена. Очакваният резултат е присъда.