Джо Гарбър - Хайка

Заради прическата ти е. Приличаш малко, ами на…

Дейв поглади голата си глава и се усмихна.

В кафенето беше задимено и влажно. Във въздуха се носеше силно ухание на кафе, примесено с миризмата на мазно месо и цигарен дим. Повечето маси бяха заети и помещението бръмчеше от разговори.

Дейв се приближи до тезгяха.

— Един голям сандвич с датско сирене, моля.

Барманът беше брадясал. Очите му бяха зачервени и изглежда, мислеше, че нощта никога няма да свърши.

— Няма сирене. Ще донесат чак в шест-шест и половина.

Дейв кимна и попита:

— А какво има?

— Ябълков сладкиш. Само че не е пресен.

— Дайте ми едно парче.

— Не приемам рекламации.

— Нека да бъдат два. Нуждая се от въглехидрати. И кафе. Без захар и сметана. В картонена чаша.

Лесно щеше да се отърве от чашата. Само трябваше да я накъса на малки парченца.

Барманът плесна два корави на вид ябълкови сладкиша на очуканата чиния и напълни голяма картонена чаша с кафе.

— Четири долара и петдесет цента с данък добавена стойност.

Първият сандвич със сирене и кафе, които Дейв си купи в Ню Йорк, струваха двайсет и пет цента.

Дейв му подаде банкнота от пет долара.

— Задръж рестото.

Сетне мушна портфейла в задния си джоб.

Някой го блъсна. Дейв отвърна с лакът. Удари се в нещо меко. Чу се изохкване от болка. Дейв се обърна. Джебчията се бе превил на две и се държеше за гърдите. Дейв дръпна портфейла си от ръката му и се усмихна.

— Благодаря. Предполагам, че съм го изпуснал.

— Няма проблем, човече — смотолеви джебчията и се отдалечи.

Един-двама от посетителите погледнаха Дейв. Очите им бяха безизразни.

Той седна на масата до прозореца, изгълта сладкишите и опита кафето. Сладкишите бяха сухи, но хубави. Дейв се приближи до тезгяха да поръча още.

Върна се на масата си и погледна през прозореца. Отвори уста. Взетата под наем кола беше изчезнала. Откраднали я бяха за около деветдесет секунди.

Също като в Африка, помисли си той. Слезеш ли от превозното средство…

На съседната маса се кикотеха три чернокожи жени. Едната извади пакет „Вирджиния Слимс“. Дейв я гледаше и си припомняше удоволствието, което доставяше тютюнът. Хрумна му нещо. „Вирджиния Слимс“…

— Извинете, мис, може ли да ви помоля за една цигара?

Очите на жената се разшириха.

— Ще ви я платя — добави Дейв. — Всъщност ще ви дам долар за целия пакет.

— По дяволите, от коя планета идваш?

Дейв й подаде пет долара. Тя бръкна в чантата си и извади неразпечатана кутия „Вирджиния Слимс“.

— Печалбата си е печалба, сладур, пък и не ми приличаш на такъв, от когото мога да изкарам мангизи по обичайния начин.

Другите две жени намериха забележката й за изключително смешна и се заляха от смях.

— Ето. Вземи и кибрит.

Дейв отвори кутията, извади цигара и за пръв път от дванайсет години запали.

Какво пък, по дяволите. И без това ще умреш.

Централната гара го плашеше. В този късен час тя беше съвсем различна — тайнствена и зловеща. Сградата беше почти безлюдна и само това беше неестествено и изнервящо.

Виждаха се петима души — момче и момиче, заспали върху раниците си, самотен полицай, патрулиращ по периферията, и уморен техник в омазнени дрехи на сиви и сини райета, който излизаше бавно от един от пероните. Работеше само една от билетните каси.

Ала най-странното от всичко беше, че подът бе чист.

Обувките на Дейв потракваха глухо по мрамора. Никой не му обръщаше внимание. Въпреки това усети, че нечии очи го наблюдават. Не враждебни. Нито дори любопитни. Само го гледаха.

Казват, че в тази част на града има тунели и подземни проходи. Някои хора живеят там и излизат само когато наоколо няма никой.

Полазиха го тръпки. Ню Йорк е странен град. Късно нощем е още по-странен.

Дейв се отправи на изток. Спомни си, че близо до изхода за Лексингтън Авеню имаше фотоателие за моментални снимки.

Дейв пусна един долар в автомата. Светна зелена светлина. Чуха се няколко изщраквания и отново светна червено. Дейв отброи шейсет секунди и извади снимките, при вида на които ококори очи.

Господи, приятелю, с тази прическа приличаш на плюшено зайче. Хайде да не заговаряме непознати, а?

Дейв поддържа снимките, докато изсъхнаха напълно, после извади джобно ножче от панталона си и изряза краищата така, че да съответстват на размерите на снимката върху откраднатата карта за самоличност: „Америкън Интердайн Уърлдуайд. М. Ф. Коен, програмист“.