Джо Гарбър - Хайка

В мрака зад гърба му някой изпсува. Едно шише се извиси от сенките и се строши в краката на Дейв.

Мигът отлетя. Сиера изчезна. Върнаха се градът и нощта.

В Ню Йорк само малоумните стоят на едно място след залез-слънце.

Косата му се изправи. Някой го наблюдаваше, преценяваше го и се чудеше какво е съдържанието на портфейла му. Време беше да тръгва.

Дейв хукна на север. След четири пресечки щеше да излезе на ъгъла на 50-та улица.

В административната сграда на Парк Авеню все още светеха няколко прозореца. Дейв застана на отсрещната страна на улицата и се вгледа в етажите. На единайсетия светеха повечето прозорци на „Лий, Бах и Уошът“ — една от най-прословутите хищни инвестиционни банки в града. По-нагоре, от трийсет и четвъртия до трийсет и деветия, още светеха лампите на „Макинли-Алън“. Дейв присви очи. Прозорците на трийсет и първия етаж не бяха нито светли, нито тъмни. Пердетата бяха дръпнати. Дейв не можеше да си спомни какво имаше там.

— Здрасти. Искаш ли компания?

Дейв се обърна рязко и сви юмрук, готов за удар.

— Чакай, сладур! Няма да ти направя нищо лошо.

Той — а може би тя — беше най-невероятният травестит, който Дейв бе виждал — върлинест и кльощав, облечен в сребристо китайско кимоно и окичен с фалшиви бижута.

— Ще ти кажа две неща — изръмжа Дейв. — Първо, не говори зад гърба на хората. И второ, разкарай се.

Съществото навири глава, сложи лакирания си в крещящо розово пръст на бузата и подсмръкна.

— О, не бъди такъв, муци. Само като те гледам, мога да кажа, че ще харесаш онова, което ще ти предложа.

Видя ли? Предупредих те за прическата.

Дейв усети, че се изчервява. Това преживяване не му се нравеше.

— Изчезвай.

— Я се усмихни, сладур. Виж какво ще ти кажа. Тъй като ще бъдеш последният ми клиент за днес, ще ти направя специална отстъпка.

— Слушай! Няма да повтарям. Махай се!

— Ах, какъв грубиян. Не бъди толкова…

Дейв направи една крачка напред, сложи ръка на гърдите на травестита и го блъсна. Онзи се олюля и се строполи на тротоара.

— Ох! — извика той и посочи лъскавите си сандали с високи токчета, единият от които липсваше. — Виж какво направи, животно такова! Струват четирийсет долара… Купих ги от…

Травеститът започна да плаче.

Дейв изтръпна. Онова, което току-що направи, беше съвсем естествено и инстинктивно — също като преди двайсет и пет години. Имаш ли някакъв проблем? Не. Зареждаш пистолета, дръпваш предпазителя и след миг всичките ти житейски неволи и съмнения изчезват. И никога не забравяй, че всеки, който е малко по-различен и не е точно като теб, в армията се нарича „мишена“.

Дейв стисна зъби и се приготви да се извини.

От мрака се разнесе глас.

— Кимбърли, добре ли си, дете?

Появи се още една оскъдно облечена проститутка. Тази, изглежда, беше жена. Носеше черна поличка, която едва покриваше бикините й, кървавочервено бюстие и обувки с високи токчета, като на току-що падналата Кимбърли.

Господи, откъде идват тези хора?

— Ох, Шарлийн, той ме удари — проплака травеститът.

— Не съм. Само…

— Падаш си по грубостите, така ли? — каза Шарлийн, като се приближи до Дейв. — Биеш един беззащитен малък педераст? Горкото момче Кимбърли е най-милото, което познавам, мистър. Що му трябваше да си има вземане-даване с такива като теб.

— Вижте какво, мадам… — започна да отстъпва Дейв.

— Не съм дама. Аз съм курва.

В ръката й проблесна нещо лъскаво и остро.

— А курвите умеят да се грижат за приятелите си.

Дейв огледа улицата като обезумял. Нямаше никакви таксита. Нито полицейски коли. Появи се една тойота. Шофьорът й погледна към него, после отмести очи и увеличи скоростта. Травеститът на име Кимбърли се изправи, олюлявайки се, на крака. Очите му блестяха от дивашка мъст.

Шарлийн приклекна и започна да обикаля в кръг около Дейв. Предметът в ръката й беше бръснач и тя го държеше съвсем делово.

— Вижте какво…

— Порежи го, Шарлийн — увещаваше я Кимбърли.

— Дай му да разбере! — обади се друг глас.

— Отрежи му топките! — разнесе се още един глас.

Бяха цяла шайка. Седем или осем. Чернокожи и бели.

Готови да убиват и наперени като котки, тръгнали на лов.

Очите на Шарлийн искряха. Зениците й се бяха разширили. Сигурно беше дрогирана.

— Бели човече, предстои ти най-неприятното преживяване в целия ти педерастки живот.

Пистолетът би решил проблема. Само трябваше да го извади от ризата си и да им го покаже. Но ако не им въздействаше, това само щеше да усложни положението. А тогава щеше да се наложи да го използва.