Джо Гарбър - Хайка

— Господи! — възкликна Дейв. — Благодаря, полицай! Онези зверове щяха да ме разкъсат на парчета!

Пазачът го изгледа кръвнишки. На лицето му беше изписана ненавист към хомосексуалистите. За пръв път през живота си Дейвид Елиът разбра какво означава да бъдеш мразен не заради личните си качества, а заради принадлежността си към определена прослойка.

— Не слушай тоя педал! — каза една висока испанка и пристъпи напред.

— Какво желаете, мадам? — изръмжа пазачът.

— Той бие хората. Току-що цапардоса приятелката ми Шарлийн и горкия травестит.

Пазачът изгледа злобно Дейв с очи, изгарящи от погнуса. Дейв заложи на отвращението му. Това беше единственото, което можеше да направи.

— Те се опитаха да откраднат портфейла ми! Само я блъснах. Не исках да наранявам никого. Приличам ли ти на брутален тип?

Той извади цигарите от джоба си и нервно запали една.

— Не, мистър… — рече пазачът и погледна картата му. — Коен.

После се обърна към тълпата и извика:

— Разкарайте се от тук. Върнете се на улицата, където ви е мястото.

Испанката погледна през рамо. Неколцина от придружаващите я кимнаха, за да я насърчат. Тя тръгна към пазача и започна да крещи:

— Ще те убием, задник такъв! Теб и твоя приятел с обратната резба.

Лицето на пазача почервеня. Той опря приклада на пушката на рамото си.

— Такива като вас не наричат хора като мен педерасти.

Божичко! И този е като проклетия Мълинс.

Покойният сержант Мълинс веднъж бе разбил челюстта на един многознайко, който, на шега го беше нарекъл „педи“. Военните си приличаха твърде много.

Липсва ни само среднощна стрелба.

— Дупе! Швестер!

Онази паплач не улесняваше нещата.

Дейв направи две крачки към тях и изрева:

— Убий ги! Мръсни курви! Той ще ви направи на кайма, кучки такива!

Испанката спря, отпусна ръце и поклати глава. Дейв се обърна към пазача и отвори широко очи, като се надяваше, че те блестят със съответното безумие.

— Хайде, направи го!

Очите на пазача се стрелкаха ту към Дейв, ту към тълпата. Дейв избърса устни, сякаш изтри капка слюнка. Размърда се неспокойно, обърна се и отстъпи към бюрото на пазача.

— О, майната му — измърмори някой зад гърба му. — Не си заслужава.

Пазачът се отпусна. Явно се поуспокои.

— Ще броя до десет.

Сега, докато не гледа към теб…

Дейв направи още една крачка и протегна ръка към радиопредавателя.

— Не може да брои до повече — започнаха да се кикотят проститутките.

Пазачът изсумтя. Неприятностите бяха отминали.

Нищо подобно. Едва сега започваха.

Дейв беше отново в залата с компютрите на „Америкън Интердайн“. Изкуши се първо да се отбие на трийсет и първия етаж, където лампите светеха и пердетата бяха спуснати. Ако наистина бе хванал Мардж, Рансъм я държеше там.

Ала Рансъм не беше пипнал Мардж. Дейв беше убеден в това.

Почти.

Освен това, ако базата на Рансъм беше на трийсет и първия етаж, край асансьорите и на всички стълбища щеше да има пазачи.

Твърде рисковано беше да се опита да влезе там, пък и нямаше да спечели нищо.

А и имаше работа в „Америкън Интердайн“. Компютрите им съдържаха огромно количество информация — статии, откъси и факти, събрани от хиляди източници. Срещу известно заплащане всеки можеше да намери информация почти по всички въпроси. Трябва ти само телефонният номер, удостоверение за самоличност и парола.

Дейв сложи ръце на клавиатурата и стартира програмата. Никога не бе използвал новините, за да научи нещо. С тази работа се занимаваха сътрудниците му. Въпреки това смяташе, че няма да е трудно.

Прегледа указанията на екрана и вкара кода на „Америкън Интердайн“ и паролата. Появи се менюто на програмата. Предлагаше му богат избор — общи новини, бизнес информация, научни данни, финансова статистика и пет-шест други раздела. На последния ред пишеше „Разни“. Това му трябваше.

Системата го попита колко назад във времето иска да се върне. Дейв написа „20 години“.

„Невалиден параметър. Опитайте отново“.

„10 години“.

„Парола или търсен текст?“ — попита системата.

Дейв написа „Локиър“.

Компютърът му показа, че работи. След няколко мига на екрана се появи:

„Намерени са 12 файла. Натиснете клавиша , за да ги разгледате. Използвайте , ако искате да търсите нещо друго“.

Дейв отново натисна ENTER.

Първите четири текста бяха статии от „Ню Йорк Таймс“, „Уол Стрийт Джърнъл“, „Бизнес Уийк“ и „Нюздей“ относно това, как „Сентерекс“ се бе сдобил с „Локиър“. Дейв не си направи труда да ги прочете изцяло. Беше осведомен по този въпрос.