Джо Гарбър - Хайка

— Какво казаха?

— Че халосал един-двама. Но не го вярвам, сър. Онзи е много женствен. Имаше малко крясъци и какво ли не. Затова се наложи да им покажа пушката си. И те си тръгнаха. Това е всичко.

— А педалът?

— Болен като всички останали, сър. Като видя оръжието ми, се надърви. Искаше да стрелям по проститутките. Гледах копчетата на асансьора и видях, че се качи на дванайсетия етаж, както каза.

— Как изглеждаше?

— Ами… Висок и слаб. Почти плешив, русокос. С една от онези швестерски прически — късо подстригана и вчесана напред коса. Мисля, че беше боядисана. Очите му бяха големи и влажни.

— Бекас, къде се намираш?

— На дванайсетия етаж, сър. Пред компютърната зала.

— Поддържай връзка.

Дейв изключи предавателя и го пъхна в чекмеджето на бюрото. След миг на вратата се почука.

— Отворено е — извика той.

Влезе човекът с прозвището Бекас. Млад и замесен от същото тесто като останалите от компанията на Рансъм. Едър, мускулест и със суров поглед. Беше облечен в синя полицейска униформа, сигурно взета назаем, защото му беше тясна в раменете.

— Добър вечер, сър.

Дейв вдигна глава. Беше намерил други очила — този път с телени рамки.

— А, здрасти. Идваш да ми правиш компания ли, полицай?

Бекас го изучаваше с поглед и не виждаше никаква прилика между описанието на Дейвид Елиът и женствения на вид мъж пред себе си.

— Не, сър — изръмжа той. — Само правя дежурната си обиколка. Тази вечер работите до късно, а?

Дейв кимна.

— Да. Каква досада. Тъкмо си тръгвах, когато ми се обадиха. А се запознах с един разкошен…

Човекът на Рансъм сви устни и го изгледа намусено.

Дейв въздъхна.

— Нощем слугуваме на центъра в Мисури. Имало някаква повреда в системата им. Тази седмица съм на повикване. Толкова по въпроса за половия ми живот.

Той направи кратка пауза, усмихна се превзето и попита:

— А твоят?

Човекът го изгледа кръвнишки и се изчерви.

Дейв размаха писалката.

— Е, много ми се иска да седим тук и да си бъбрим, но…

Пазачът кимна, измънка „Лека нощ“ и се обърна към вратата.

— Лека нощ и на теб. Но защо не се отбиеш след около час и нещо? Дотогава ще съм свършил. Ще ти направя билков чай и ще поговорим.

— Аз пия кафе.

Бекас излезе и тръшна вратата след себе си.

Дейв извади предавателя и го включи.

— Защо не погледна картата му, Бекас?

— Сутринта бях във фоайето, сър. Видях обекта. Не е той.

— Добре, Бекас. Надявам се, че знаеш какво правиш. Край.

— Сър?

— Какво има, Бекас?

— Сигурен ли си, че той ще се върне? Имам предвид, че вече е два и половина и…

— Ще дойде. Няма какво друго да направи. И тогава ще го спипаме.

— С цялото ми уважение, сър, но днес говорихме…

Гласът на Рансъм се промени. Звучеше уморено.

— Знам, Бекас. Господ ми е свидетел, че цял ден говорихме за това. — Рансъм млъкна, сякаш обмисляше нещо. Сетне унесено продължи: — Нека да ти кажа нещо. Днес на няколко пъти промених мнението си за обекта. Чудих се за досието му и какво е правил във Виетнам. Повечето хора биха казали, че е постъпил като страхливец. Но ако погледнем на нещата от друг ъгъл, можем да кажем, че е бил голям смелчага. Онова, което е направил, изисква кураж.

— Какво, сър?

— Това е поверителна информация. Ала ще ти кажа едно — ако го е сторил не от страх, а от смелост, то аз действам по погрешно убеждение. И възнамерявам да поправя грешката си.

Рансъм се колебаеше. Дейв чу изщракване на запалка.

— Опитът, това е ключът. Обектът е твърде опитен за маневрите, които се опитваме да му приложим. Слушайте всички. Ние се отнасяме към мистър Елиът като с един от обикновените си обекти. Но той съвсем не е такъв. Елиът е като вас и мен. Виждал е отблизо действителността и не си прави илюзии. Този човек е един от нас.

Рансъм отново млъкна. Дейв го чу, че всмукна от цигарата си.

— В това е грешката ни. Издавахме такива заповеди, сякаш той е лесна мишена. Предприехме обичайните процедури. И ако първия път му провървя, то после трябваше само да упражним психологически натиск. Да доведем съпругата, детето и приятелите му. Да го поразтърсим. Да го принудим да действа по-бавно. По дяволите! — изръмжа Рансъм. — Бих сложил за стръв и родната му майка, но той само ще свие рамене и ще застреля още няколко човека. Казвам ви, обичайните процедури няма да минат в случая. Той вече ги знае. Не, традиционните ритуали в нашата професия няма да имат успех с този обект. Обикновените планове не решават необикновени проблеми. Трябва да направим нещо специално.