Джо Гарбър - Хайка

Изкушението беше почти непреодолимо. Открита фронтална атака. Стрелба, кръв и удоволствието от вида на мъртвите врагове. Можеше да го направи. Бдителността на Рансъм беше приспана. Хората му се бяха отпуснали. Никой не знаеше, че мишената им е в сградата. Елементът на изненада беше на страната на Дейв. Можеше да очисти половината, преди да разберат какво става.

Но щеше да е много глупаво. Противниците му разполагаха с неизчерпаеми ресурси. Все някой щеше да успее да повика помощ по радиопредавателя. Щяха да пристигнат много повече войници.

Ала не искаше и да избяга. Трябваше да получи отговори на въпросите си и имаше само едно място, където можеше да ги намери — шкафа на Бърни, в папката, надписана „Лаборатории Локиър“. Но това означаваше да се качи на четирийсет и петия етаж и да влезе право в капана, който Рансъм приготвяше с такава гордост.

Нямаше друг начин да стигне до проклетите папки, освен да мине през Рансъм.

Или покрай него.

Да, точно така. Имаше път около него. Беше чисто безумие, но осъществимо.

Най-труден беше въпросът с Мардж Коен. Рансъм я държеше там и каквото и да бе намислил да прави с нея, то не беше приятно. Тя вече беше включена в играта на Рансъм. Щеше да я използва като съпругата и сина на Дейв — за психологическо оръжие. Рансъм щеше да направи всичко, за да тормози Дейв, да отвлече вниманието му и да го предизвика.

Не можеше да се опита да я спаси, защото Рансъм очакваше той да направи именно това. Сигурно бе поставил хората си навсякъде из четирийсет и петия етаж. Всичките му сили щяха да бъдат съсредоточени там. Дейв беше обречен на сигурна смърт, ако се опиташе да стигне до Мардж. Беше глупаво дори да мисли за това. Пък и бе прекарал само два часа с нея. Познаваше я бегло. Нищо не й дължеше. Защо да му пука, че Рансъм използва някой като нея? Мардж не представляваше нищо за Дейв. Рансъм дълбоко грешеше, ако мислеше, че Дейв ще попадне в капана. Дейв не беше глупак. А само един глупак можеше да се улови на такава стръв.

Нямаше две мнения по въпроса. Трябваше да се добере до Мардж.

Дейв погледна часовника на стената. Три часът и три минути. Всичко беше точно.

Азотният трийодид, който бе приготвил през деня, беше изсъхнал. Имаше около петстотин грама от експлозива. Не беше много, но щеше да свърши работа. Пък и пространството беше затворено.

Трийодидът не беше единствената шегичка, която си бе наумил. Дейв заложи нови капани на западното и на южното стълбище — от четирийсет и петия до петдесетия етаж. Новите капани бяха по-жестоки от предишните. Направо безцеремонни.

Дейв се върна в компютърната зала на „Америкън Интердайн“ и зачака Рансъм да се обади по радиопредавателя. След като устроеше клопката си, Рансъм щеше да заповяда на хората си да заемат позиции. Тогава те щяха да бъдат разсеяни, опитвайки се да отидат по определените места. Точно в този миг Дейв щеше да пристъпи към действие.

Но първо трябваше да свърши още нещо. Нямаше начин да го избегне, колкото и да беше болезнено. Изтръпна при мисълта за това, но трябваше да го направи. Имаше ли на света човек, който би могъл да му разкаже нещо за Локиър или за Джон Рансъм, това беше Джек Кройтер Мамбата.

Дейв посегна към телефона. Забеляза, че ръката му трепери. Извади цигара и запали. Ръцете му продължаваха да треперят. Разговорът с Джек нямаше да е лесен. Полковникът никога нямаше да прости или да забрави. Кройтер не беше от онези, които прощаваха. Сигурно мразеше Дейв повече от всичко на света.

Дейв всмукна още веднъж от цигарата. Никотинът не му помагаше.

Предстоящият телефонен разговор щеше да бъде най-трудното, което бе правил през живота си.

Лейтенант Дейвид Елиът обичаше полковник Джек Кройтер. Лейтенант Елиът предаде полковник Кройтер.

Военните често го правят — влюбват се един в друг. Това няма нищо общо със секса. Сексуалното привличане е невзрачна имитация на любовта, която изпитват един към друга братята по оръжие. Чувствата са много по-дълбоки, отколкото между баща и син, двама братя или съпруг и съпруга. Връзката между военните е много стара — примитивен инстинкт от най-ранния период на еволюцията, един за всички и всички за един. Тя е в кръвта и не можеш да й се противопоставиш.

Човек можеше да лъже, да мами, да краде и да убива, при това да го прави със спокойна съвест. Дейвид Елиът не се съмняваше, че Джон Рансъм спеше добре нощем и нищо не смущаваше съня му. Всеки можеше да наруши Десетте Божи заповеди и да не изпитва угризения. Нямаше порок и грях, за които човек да не може да намери оправдание… С едно-единствено изключение — неприятното чувство, че никога няма да му простят или забравят. Никой войник не би простил на своя другар, че го е предал.