Джо Гарбър - Хайка

— Сър?

— В момента му устройвам нещо. То ще го довърши. Нищо друго, само това ще има ефект.

— Кое, сър?

Умората изчезна от гласа на Рансъм. Измести я победоносен тон.

— Променям заповедите, Бекас. Няма да ти кажа как. Само ще отбележа, че този път съм измислил истински шедьовър. Убеден съм, че ще го впишат в учебниците. Този път обектът сам ще ме моли да свърша с него.

Рансъм се изсмя. Дейв го чу да се смее за пръв път. Звукът никак не му хареса.

Дейв още не бе обмислил следващия си ход. Но думите на Рансъм промениха нещата. Какъвто и дяволски капан да подготвяше, Рансъм се чувстваше доволен и самоуверен. Дейв изу обувките си и изскочи от компютърната зала.

Коридорът беше дълъг, еднообразен и осветен от луминесцентни лампи. На кремавите стени бяха окачени няколко евтини плаката. Дейв се отправи безшумно към асансьорите.

Бекас стоеше там и нетърпеливо очакваше пристигането на асансьора. Усети, че нещо не е наред и понечи да се обърне, ала вече беше твърде късно. Дейв го блъсна в стената и опря пистолета си в гърлото му. От носа на Бекас потече кръв. Дейв го бе счупил.

— Не се опитвай да ме будалкаш. Нали си спомняш какво ти каза Рансъм — че не съм обикновен цивилен. Кажи сега, базата ви е на трийсет и петия етаж, нали?

— Да, сър.

Дейв го хвана за косите и дръпна главата му назад.

— Повтори. На целия етаж ли?

— Откъм страната на Парк Авеню.

— Колко сте?

— Ъх…

— Откога си на служба, синко?

— От четири години…

— Не изплащат обезщетения на семействата, ако не си служил шест години.

Нещо в гласа на Дейв оказа желаното въздействие. Бекас разбра, че говори сериозно и започна да хленчи:

— Не знам! Може би двайсет-двайсет и пет.

— „Може би“ не е достатъчно.

Бекас беше почти момче, твърде млад за занаята на Рансъм и много по-мекушав, отколкото предполагаше външният му вид.

— Господи! — извика той. — Не стреляй! Наистина не знам!

Младежът трепереше от ужас. Дейв натисна пистолета.

— Добре, следващият въпрос. Защо ме преследвате?

— О, Боже! Та те не казват на хора като мен, мистър! Аз съм само един обикновен войник! Червеношийка и Яребица — те знаят, но крият от всички.

— Какво ви казаха?

Бекас се разбъбри.

— Нищо. Кълна се в майка си! Само… Ами… Трябвало да те убием. И ако… те хванем… да не докосваме тялото ти… без гумени ръкавици.

Дейв стисна зъби. Ставаше все по-лошо.

— Къде е Рансъм?

— На четирийсет и петия етаж. В кабинета на Лийвай.

— Какво прави там?

— Знам ли! Честна дума, нямам представа. Не бях там горе…

— Ще броя до три.

Дейв се чувстваше мъртвешки студен.

— Господи, наистина не знам! Когато спипахме оная еврейска курва…

Дейв блъсна лицето му в стената. После го направи пак. И отново. Не можа да преброи колко пъти.

— Говори, синко. Разкажи ми за еврейката.

От устата на момчето започна да излиза кървава пяна.

— Оная Коен. Тя искаше да се измъкне, но ние я хванахме — аз, Боби и Джорджо — точно когато излизаше от апартамента си. Тя е истински звяр, човече. Отхапа носа на Боби. Целият. Горкото копеле ще носи изкуствен нос до края на живота си.

— И после?

Дейв се бе превърнал в къс лед.

— Нищо не й направихме, човече. Само…

Дейв отново удари главата му в стената.

— Няколко наранявания. Това е всичко. Кълна се!

— Къде е тя сега?

— Точно това се опитвам да ти кажа. Държим я на трийсет и първия етаж. Сетне Рансъм я качи на четирийсет и петия. Може би преди петнайсет-двайсет минути.

Дейв потрепери от ярост. Съобщението, оставено от Рансъм на телефонния секретар на Мардж, не беше лъжа. И ако Дейв бе отишъл не в компютърната зала, а на трийсет и първия етаж…

— Друго? Разкажи ми всичко.

— Знам само това. Кълна се в Бога.

— Я повтори.

— Кое?

— Божието име. Ще умреш с него на уста.

— Какво? О, мамка му, човече, недей…

Дейв го пусна, бързо се отдалечи на три крачки, за да не се изпръска с кръв, и се прицели в главата му.

Пасивната съпротива не бе дала особено добри резултати днес.

Бекас се свлече на колене. Обърна се към Дейв и започна да плаче:

— Моля те… О, боже…

Дейв натисна спусъка. На стената се появи дупка. Бекас падна. Лицето му беше тебеширенобяло. Бе припаднал.

„Не, Рансъм, аз не съм един от вас, макар че бих могъл да бъда. Няма да е трудно. Всъщност щеше да е съвсем лесно. Никакъв проблем. Най-безболезнената съпротива. Свиваш рамене, усмихваш се на трупа и казваш: «Съжалявам». И колкото по-често свиваш рамене, толкова по-лесно става. След известно време видът на кръвта изобщо не те смущава. Мъртъвците се превръщат в късове месо. Не ги наричаш хора, а «дръпнати очи», «жълтури», «джигитайци» или «оризови глави». Единствената причина, поради която Бог ги е създал, е за да се забавляваш с подвижна мишена в зона, разрешена за стрелба. Погледни онези твари. Живот ли е тяхното? Правиш им услуга, като им пръскаш черепите. По-добре да са мъртви, отколкото червени. Наистина е много лесно, Рансъм. Преставаш да се мислиш за военен — което е благородна професия. Превръщаш се в техник, което не е благородна професия. И аз щях да стана такъв, Рансъм. За малко. Нещата започват да стават лесни и ясни. Всичко се превръща във физика — дъгата на траекторията, изчисляването на балистиката, зависимостта между силата и масата, упражнени от разстояние върху обекти, които по една случайност имат два крака. Вече не става дума за война, за политика, за благородни съюзници или за надигащата се вълна от атеистичен комунизъм. Всичко се превръща в упражнение по стрелба. Когато отидох там, мислех, че войната е Справедлива, с главно «С». Може би вече не смятам така, но това не е най-важното. Въпросът, Рансъм, е, че на теб и на хората като теб изобщо не им пука. Не желаете и нас, останалите. Искате да ни превърнете в роботи. Още малко и щяхте да го направите с мен. Щях да премина границата, Рансъм, и да отида на твоята страна. Вече бях стъпил там с единия крак. Но един ден Джек Кройтер направи нещо и аз изведнъж видях къде се намирам и че трябва да се дръпна от границата. Разбрах, че хората са хора и можеш да ги убиеш само ако се налага, но не и ако това ти служи за развлечение. Тогава е моментът да спреш, Рансъм. Започнеш ли да се забавляваш от професията си, трябва да спреш. Инак се превръщаш в човек като теб, а светът би бил по-приятен, ако не се беше раждал. Ето защо не убих горкото хлапе, което си кръстил Бекас. Защото това съм аз, а не ти. Каза, че съм бил един от вас. Цял ден го повтаряш, Рансъм. Ала аз съм на друго мнение по въпроса. И то е: Целуни ме отзад.“