Джо Гарбър - Хайка

— Изненада.

Мъжът подскочи, изпъшка и пусна оръжието си. От него се разнесе неприятна миризма.

— Колко сте? — попита шепнешком Дейв.

— Ами…

— Виж какво, дръвнико. Нямам какво да губя. Ако боядисам пейзажа с мозъка ти, няма да ми направят нищо повече, отколкото вече възнамеряват да ми сторят. Затова ми кажи колко сте тук?

— Никой не предполагаше, че ще стигнеш до тук.

— Ще броя до три. Едно…

— Петима, човече. Двама от тази страна, двама от другата и един в сградата.

— Не ти вярвам.

— Не лъжа, човече. Честна дума.

Изкушението да го застреля беше почти непреодолимо. Тези типове си го заслужаваха напълно. Опитаха се да го убият. Намесиха сина и съпругата му. Използваха лъжите си, за да превърнат приятелите му във врагове. И може би най-лошото — отнесоха се с горката Мардж Коен като с животно. Заслужаваха да умрат. Всички до един. Като започнеше с този.

Не го направи. Но го удари с пистолета повече пъти, отколкото беше необходимо. А когато намери втория преследвач, на десетина метра по на север, постъпи по същия начин. После, тъй като изпита нужда да направи изявление, строши глезените му с приклада на пистолета.

Първият не го беше излъгал. В южната част на имението имаше само двама преследвачи. Дейв се справи лесно с тях. През следващите няколко месеца щяха да са им необходими гипс и патерици.

Дейв огледа западната страна, зад главната сграда. Там нямаше никой.

В южната част имаше леко възвишение. Дейв приклекна и се втурна напред, скрит от релефа на земната повърхност. На петдесет метра от задния вход се хвърли на земята и измина пълзейки останалото разстояние.

Първият преследвач беше казал, че в сградата има само един човек. Може би бе излъгал, а може би не. Имаше само един начин да разбере.

Дейв сложи ръка на валчестата дръжка. Тя се превъртя лесно. Вратата беше отключена. Лош знак.

Ала интериорът представляваше още по-неприятна гледка.

Лабораториите „Локиър“ бяха празни.

Вътре нямаше нищо. Мебелите, лабораторните прибори и дори картините от стените бяха изнесени. Нямаше ги и ключовете за осветлението. Помещението приличаше на празна черупка.

Дейв махна хавлиите от краката си и тръгна тихо по оголените коридори, като се опитваше да си припомни пътя до научноизследователския отдел.

Сградата миришеше на дезинфекционни препарати. На едно-две места на пода още имаше локви от тях. Дейв натопи пръст, поднесе го към носа си и изтръпна. Силно вещество.

Спомни си, че предишния ден бе минал покрай мъжка тоалетна, чешма, женска тоалетна и барче за служителите. Самите лаборатории бяха наредени по дългия коридор вляво от барчето.

Не става дума за онова, което си видял, чул или направил, а за нещо друго.

Чуха се стъпки. Някой идваше оттам, където бяха лабораториите.

Дейв се спотаи в един ъгъл и извади пистолета.

През прозорците се прокрадваше съвсем слаба светлина, колкото да може да вижда.

Стъпките стигнаха до края на коридора и спряха. После се чуха отново — идваха към него. Дейв сложи пръст на спусъка и хвана пистолета с две ръце. От такова разстояние щеше да пробие дупка право в мишената си. Очакваше го с нетърпение.

Вече дух, а не човек, макар и без секс или магия, лейтенант Дейвид Елиът бе прекарал някак влажния ден в ада не като хищник, а като жертва — роля, за която бе зле подбран.

Бягаше, но не успя да се отдалечи от преследвачите си, което го караше да се чувства нещастен и изпълнен с желание за мъст. Бягство, изпълнено със страх.

Но вече не.

Сега ролите са разменени. Той е преследвачът, а те — жертвите. Това е правилният ред на нещата.

Усещанията се променят, възприятията се изострят и той се съсредоточава върху пейзажа пред очите си, като пренебрегва онова, което може би се крие там.

Вълнува се. Очите му се стрелкат ту вляво, ту вдясно. Зрението му е удивително ясно, а слухът — неестествено изострен. Подушва въздуха и долавя вкуса на ручейчета от пот, стичаща се по лицето на спотаения враг.

Преследвач.

Господи, никога не се е чувствал толкова жизнен.

Човекът се показа. Профилът му се очерта на прозореца. Дейв се прицели. Ръката му не трепереше. Мишената беше висока метър шейсет и три и слаба. Държеше щурмова пушка М16А1. Носеше бейзболна шапка, от която се подаваха дълги коси. Жена.

В дните непосредствено след Иракската война през 1991 в „Сентерекс“, както и навсякъде другаде, се водеха разгорещени дебати относно ролята на жените в сраженията. Трябва ли да се бият? Необходимо ли е да убиват? Какво въздействие ще има върху мъжете битката рамо до рамо с жени? Как ще реагира противникът? Дейвид Елиът не изрази мнение, отказа да участва в дискусиите, престори се на незаинтересован и се опита да смени темата. Опитът му във Виетнам го беше научил, че жените войници могат да сеят смърт наравно с мъжете. Нито пък някой от онези, които познаваше, би се поколебал дори за секунда, за да се замисли за пола на врага, стрелящ по него.