Джо Гарбър - Хайка

— Тито ли?

— По-голямата ми сестра се омъжи в многочленно семейство. Това лято бях в ранчото им. Дядото се бил на страната на югославските партизани по време на Втората световна война. Той ми даде котарака и го кръсти така.

Мардж остави животното на пода.

Дейв протегна ръка да го погали. Котаракът изсъска, ухапа го и се дръпна назад.

— Внимавай, скоро го водих при ветеринаря. Още е в лошо настроение от операцията.

— О, разбира се. Това обяснява…

Кръвта на Дейв се смрази.

Това трябва да е, приятелю. Не може да е друго.

Не, невъзможно.

— Добре ли си? — угрижена попита Мардж.

Дейв погледна колебливо чашата в ръката си. Изпи съдържанието й, стана и внимателно я пусна така, че да се строши.

Дейвид Елиът караше бързо по магистралата за Лонг Айлънд. Мина покрай изхода за Грийн Нек — там, където живееше сладострастникът Грег, чиито дрехи бе облякъл отново. Според Дейв, Грег вече беше на мнение, че моногамният семеен живот е за предпочитане — поне не е толкова рискован, колкото ролята на Казанова в службата.

Той потърка голия си череп. Докато Мардж отиде да наеме кола, Дейв подстрига косата си, обръсна тук-там главата си и си направи нова прическа. После изруси останалите кичури. Ефектът беше поразяващ. Русокос и почти плешив, той изглеждаше съвсем различен, макар че не се харесваше. Прическата беше малко женствена. Ако на Трайбъро Бридж стояха преследвачите на Рансъм, едва ли щяха да му обърнат внимание.

Дейв се зачуди дали Мардж вече е тръгнала. Надяваше се да е така. Дано му простеше, че открадна ключовете от взетата под наем кола и съдържанието на портмонето й, докато тя беше в банята. Реши, че се налага да я измами още веднъж — когато тя отиде да вземе колата под наем. Той бързо напечата обяснение на старата й електрическа пишеща машина.

„Драга Мардж,

Съжалявам, че направих това, но се налагаше. Дойдох тук, защото трябваше да се скрия някъде и мислех, че ще ми позволиш да спя на дивана ти няколко дни, докато стане безопасно да си тръгна. Ала сега мисля, че изложих живота ти на опасност. Оставям ти часовника си — златен «Ролекс». Струва петнайсет-двайсет хиляди долара. Продай го или го заложи. Парите са за теб. Махни се от града. Вземи котарака си и се качи на първия самолет. Не го ли направиш, те ще ти сторят нещо лошо. Отиди в Колорадо, в ранчото на роднините си. Прегледах тефтерчето ти с адресите. Ако оцелея след всичко това, ще ти се обадя. Моля те, приготви багажа си и изчезвай от този апартамент. Не използвай кредитните си карти, защото може да ги проследят. Трябва да направиш това, Мардж. Повярвай ми. Не лъжа. И още един път извинявай, че пак взех от теб пари, но ще имаш много повече, когато продадеш часовника. Мардж, моля те, направи каквото ти казвам. БЯГАЙ, ПРЕДИ ДА Е СТАНАЛО ТВЪРДЕ КЪСНО.

Единственото, за което не спомена в писмото си, беше страхът, че ако не бе избягал от нея, тя щеше да настоява за отговори на въпросите си или още по-лошо — да тръгне с него. По-добре да не знае нищо. Невежеството щеше да бъде най-добрата й защита.

Дейв погледна таблото. Колата, евтин корейски внос, беше нова. Говорителят по радиото съобщи, че е време за новините. Дейв усили звука.

— Най-важното в този час е, че в града се издирва Дейвид Пери Елиът, предполагаемият убиец на нюйоркския бизнесмен Бърнард Дж. Лийвай, президент на многомилионния конгломерат „Сентерекс“, който тази вечер бе изхвърлен от прозореца на кабинета си на четирийсет и петия етаж на Парк Авеню. Полицейски източници съобщават, че Елиът е главният заподозрян и заявяват, че Лийвай наскоро е повдигнал въпроси относно финансовите афери, в които е бил замесен Елиът.

Това е нещо ново.

— Властите подозират също така, че Елиът е нападнал полицейския служител Уилям Хъчинсън и е откраднал униформата и колата му. Елиът е бял, ръст метър и осемдесет и три, тегло осемдесет и пет килограма, светлокестенява коса, кафяви очи и е в добро физическо състояние. Въоръжен и много опасен. Умоляват се гражданите незабавно да уведомят полицията, ако забележат някой, отговарящ на описанието. Другите новини…

Дейв намали звука.

На пътния знак пишеше: „Патчог 40 км“. Отправи се натам.

Ходил бе там предишния ден. Пътува с шофьор и лимузина — една от четирите, предоставени на разположение на изпълнителните директори на „Сентерекс“. Като се имаше предвид движението по обед, пътуването до лабораториите „Локиър“ продължи два часа. Сега, късно нощем, щеше да му отнеме по-малко от час.