Джо Гарбър - Хайка

Напротив, много добре знаеш.

— Уотъргейт ли? На колко години мислиш, че съм? Това беше преди да отида в началното училище.

Тя махна с ръка. Във въздуха остана ивица цигарен дим.

— Лиди беше един от заговорниците. Написа книга, след като излезе от затвора. Известно време бил сигурен, че ще му запушат устата. Бил подготвен за това. А Лиди е бил федерален агент. Вътрешен човек. Знаел е как стоят нещата.

— Струва ми се безумно.

Дейв въздъхна. Когато пое въздух, погълна и пушека от цигарата й.

— Замесени са били и други хора, действащи под прикритие. По дяволите, дори съдиите нарекоха Уотъргейт конспирация. Такива съществуват.

Мардж поклати глава.

— Нещо друго…

Дейв преглътна.

— О, по дяволите, типовете, които се занимават с такива неща, наистина вярват, че са на страната на ангелите. Точно както мислят, че онези, които са срещу тях, са врагове на истината, справедливостта и американския начин на живот. Обзалагам се, че ако попиташ, Рансъм ще ти каже, че той е свестният, а аз съм лошият. И ще бъде искрен. Знам, че бях…

Мардж наклони глава и отвори по-широко очи. Но не беше толкова глупава, че да каже нещо.

— Виж какво, Мардж, много отдавна, почти преди ти да се родиш, аз бях един от тях. Взеха ме в армията… Не, излъгах. Истината е, че отидох доброволно. Мислех, че постъпвам правилно. Тогава смятах много неща за правилни.

Дейв затвори очи. Спомените не бяха приятни. Причиняваха му болка.

— Както и да е, изпратиха ме на едно място във Вирджиния. Прекарах там няколко месеца. Специална подготовка. Специални оръжия. Специално разузнаване. Неконвенциална война. Известно време мислехме, че ни обучават да работим с армията на Северен Виетнам…

— Виетнам ли?

Изражението на лицето й се промени. Той не можа да го разбере.

— Аз участвах в онази война, Мардж.

— Толкова лошо ли беше…

— Да. Дори по-зле.

Дейв реши, че тя го гледа с неподправена загриженост. Беше й благодарен за това. Мардж беше твърде млада, за да си спомня войната и да бъде сред онези, които мразеха всички и всичко, свързано с нея.

Както и твърде млада за теб.

Той изпи брендито и си наля още два пръста. Участието във войната беше неприятно. Връщането от там беше още по-лошо.

— Дейв?

Тя се бе навела напред. Дейв виждаше как под ризата гърдите й се поклащат. Мардж дори не носеше сутиен и…

Избий тази мисъл от главата си, приятелю.

— Съжалявам. Стари спомени — усмихна се Дейв. — Исках да ти кажа, че ни обучаваха да правим най-различни мръсотии. Бяхме стотици. Лагер Пи функционираше от десет-двайсет години, преди да отида там. Вероятно още съществува. През него са минали хиляди хора — цяла армия от тайни бойци. А сега са някъде по света. Може и да не работят за правителството. Но ако познаваш подходящите типове и можеш да ги намериш, те ще свършат всичко, за което им платиш.

Мардж се намръщи.

— Не може. Правителството не убива данъкоплатците. Дефицитът е твърде голям. Освен това не вярвам някой да издаде изрична заповед…

— Те не издават заповеди — прекъсна я Дейв. — Само подхвърлят намеци. Спомняш ли си Бекет? Кралят казва: „Кои ще ме отърве от онзи непокорен свещеник?“ и в следващия миг епископът е мъртъв.

Тя кимна, но явно не му вярваше.

— Добре. Да предположим, че е възможно. Какви доказателства имаш?

— Никакви. Съдя само по начина, по който говорят, модерната им екипировка и оръжия, по това, колко лесно нареждат да се подслушват телефоните и по факта, че Рансъм е прочел военното ми досие и всичките му хора имат един и същ адрес на визитните картички. Пък и Хари Холиуел. Моят приятел Хари, който се опита да ми разбие главата с каната за кафе. Той е голям баровец и много влиятелен човек. Ако е един от хората на Рансъм, това означава, че са замесени важни клечки.

— Все още не разбирам… Освен ако… Мислиш, че е нещо, свързано с Виетнам ли?

— Да. Не. Не знам. Случило се е нещо. Докато съм бил там. Но аз не бях единственият. Ако искаха да ни затворят устата, трябваше да подгонят всички ни. Пък и нали покриха всичко — между другото, още една конспирация — на мълчанието. А и беше толкова отдавна. Вече на никой не му пука.

— Ами… Ще ми кажеш ли? Може би си забравил нещо?

Гласът на Дейв спадна и той почти изръмжа:

— Да съм забравил ли? Никога. Нищо не съм забравил. Бих искал да е така.

— Но…

— Не, Мардж. Ти не искаш да знаеш и аз не искам да ти казвам. Приеми думите ми. Виетнам няма нищо общо с онова, което става днес.