Джо Гарбър - Хайка

Така е по-добре.

Намираше се в северната част на 91-ва улица, когато намери онова, което търсеше — зелените неонови светлини, гласящи „Бар, грил и масаж“.

Ако нямаш доверие на ирландска кръчма, в каква тогава?

Той бутна вратата. Заведението беше задимено. Миришеше на течен сапун, дървени трици и затоплено консервирано говеждо. Посетителите не бяха юпита и никога нямаше да бъдат. Имаха такъв вид, сякаш седяха край масите от памтивека. Един-двама го погледнаха, сетне отново се заеха с бирите си.

Дейв се приближи до тезгяха. Барманът вече изваждаше бутилка „Балантайн“. Дейв ненавиждаше тази марка, но я прие.

— Мога ли да ти помогна с нещо, полицай?

Дейв надигна чашата.

— Това е достатъчно.

Отпи. Леко металният вкус му напомни за… Беше толкова отдавна…

„Балантайн“ беше любимата бира на Тафи Уайлър. Червенокосият беглец от Ню Йорк беше изпил кой знае колко каси от нея в планината Сиера. А след това, преди да си тръгнат, Дейв го накара да събере всички празни консерви. Тафи искаше да ги остави разпилени там. Дейв беше вбесен от идеята да загрозят красотата на…

— Искаш ли малко алкохол с бирата?

— Моля?

Барманът прекъсна мислите на Дейв.

— Попитах дали искаш и алкохол?

— Не, дежурен съм.

— Това не пречи на колегите ти — изсумтя барманът.

— Ти, изглежда си нов, а?

— Временно съм тук. Обикновено патрулирам около „Астория“.

— Името ми е Дъни. Викай ми Джек.

Ами сега? Какво ли е името на металната табелка, окачена на униформата, която си облякъл, приятелю? Не поглеждай.

— Хъчинсън. Но всички ме наричат Хъч.

— Е, да.

— Имаш ли телефонен указател, Джек?

— Разбира се.

Барманът бръкна под тезгяха и извади дебелия указател на Манхатън. Дейв започна да прелиства страниците от раздела с буквата „К“. Имаше доста фамилии Коен. Цели страници. А Мардж Коен? Не. Мериголд Коен? Също. Коен, М. Няколко десетки. Но само една, живееща на 94-та улица. Сигурно беше тя.

Той върна указателя на бармана.

— Благодаря. Имаш ли телефонна кабина?

— Да, ей там отзад. Предполагам, че ще водиш градски разговор?

— Да.

— Заповядай, обади се.

Ала Дейв не се обади нито на Мардж Коен, нито набра местен номер, а потърси „Справки на международни линии“. Трябваше му един телефонен номер в Швейцария.

Сградата, в която живееше Мардж, беше четирийсететажна, от кафяв камък, каквито местните нюйоркчани намират за очарователни, но които напомнят на пришълците за времето на Голямата депресия. През мръсните прозорци не проникваше светлина. Редицата надупчени бетонни стъпала водеше към решетеста предна врата. Някой хъркаше. Изглежда, сред боклуците под стълбите спеше човек.

Според тъмните пощенски кутии в преддверието апартаментът на М. Ф. Коен беше на приземния етаж, в дъното. Номер 1Б.

Дейв потърси звънеца и домофона, но не ги откри. Някой ги бе изтръгнал от таблото. Той сви рамене и отвори ключалката с кредитната си карта.

Стените в коридора бяха посивели от занемареност. Мокетът беше изтъркан и мръсен, а осветлението — оскъдно. Сградата миришеше на старост, мухъл и безразличие. Собствениците явно не харчеха много пари за поддръжката й и вероятно нямаше да го направят, докато наемателите не откажеха да плащат.

Дейв почука на вратата на апартамент 1Б.

Зад шпионката блесна светлина. Някой погледна през нея. Резето изщрака и вратата се отвори. Мардж Коен се нахвърли върху него като съскаща котка.

— Мръсен кучи син!

Какво, по дяволите, е това?

Пръстите й бяха изкривени, а ноктите — насочени право към очите му. Дейв се дръпна и вдигна ръка.

— Чакай малко…

Мардж приклекна, готова за скок.

— Мръсник!

Тя скочи. Ноктите й отново се доближиха до лицето му. Дейв я хвана за китките и я задържа. Съвсем не очакваше такова държание от нея.

— Копеле! Гадняр!

Мардж се гърчеше в хватката му. Ритна го по пищяла. Дейв знаеше, че ще има рана.

Доста е силна за ръста си, а?

— Как се осмеляваш? — изпищя Мардж.

Дейв я вдигна и я занесе в апартамента. Тя пак го ритна.

Той затвори вратата с крак.

— За какви се мислите, копелета такива?

Мардж се опитваше да се отскубне от него. Дейв я стисна още по-здраво. Тя се изплю в лицето му.

— Мардж, виж какво. Аз не съм…

Внезапно усети пареща болка. Белите му дробове се изпразниха. Свлече се на колене, като се мъчеше да не припадне.

Мардж го бе ритнала в слабините.

Рансъм и хората му са едно, но тази разярена нюйоркчанка е съвсем друго.