Джо Гарбър - Хайка

Дейв поклати глава.

— Бях смаян. Бащата на Скоти беше лекар от екипа на генерал Макартър. В Япония, след войната. Той, онзи руснак и типът от Международната комисия разследват военни престъпления. Откриват нещо и докладват на генерала. Той обаче нарежда да го потулят. Ала те казват, че няма начин. Тогава Макартър ги уволнява и си назначава друг лекар. И така, пет-шест години по-късно един нищо и никакъв лейтенант си лежи в леглото, най-великият генерал на света му забожда Сребърна звезда на пижамата, фотографът прави снимки и съвсем ненадейно Скоти започва да се заяжда с Макартър, задето е уволнил баща му. О, Дейви, защо не беше там? Беше страхотно!

— Забавна история — ухили се Дейв.

Лека усмивка пробягна и по устните на Бърни.

— Знам — рече той, като гледаше Дейв в очите и кимаше.

Изведнъж усмивката изчезна и на лицето му отново се изписа умора.

— Добре. Искаш да поговорим, нали, Дейви? Може и да ти кажа нещо, а може би не. Аз държа на достойнството си. Не могат да ми го отнемат. Седни и се настани удобно.

— Ще стоя прав.

— Все едно.

Бърни взе чашата с кафето с дебелите си пръсти, поднесе я към устните си и отпи.

— Искаш ли да ти налея едно хубаво кафе, Дейви?

— Пиеш от моята чаша, Бърни.

Изражението на Лийвай се промени.

— Какво?

— Налях си, докато преглеждах папките ти.

— Пил си от моята чаша?

Бърни се облегна назад. Умората на лицето му се измести от иронична усмивка. Отвори уста и започна да се смее на глас.

— Чудесно. Ти си пил от моето кафе, а сега аз пия от твоето. Знаменито!

Дейв се намръщи.

— Не разбирам шегата ти.

— Но тя е великолепна, Дейви! Най-хубавата шега на Бърни Лийвай!

Тресейки се от смях, Бърни стана с чашата в ръка и се запъти нанякъде. До северния прозорец имаше кръгла работна маса и четири стола. Бърни сложи дебелата си ръка върху облегалката на единия, стисна я здраво и се обърна към Дейв.

— Най-възхитителната шега на света!

Внезапно, с изненадваща сила, Бърни вдигна стола и го запокити към прозореца. Из стаята се разхвърчаха стъкла, които се въртяха в мрака, подгонени от вятъра. Приличаха на буря от скъпоценни камъни или на виелица от ледени късове. Бялата светлина се отразяваше, пречупваше се и искреше сред диамантените отломки. Вихърът върна стъклените игли в кабинета. Един къс разряза хирургически права червена линия на лявата буза на Бърни. Дейв предпазливо пристъпи напред. Бърни вдигна ръка, сякаш да го предупреди да не се приближава повече. Тъгата бе изчезнала от лицето му и той приличаше на безгрижно дете.

— Бърни Лийвай може да обвинява единствено себе си. Обратът е честна игра. Това е най-превъзходната шега от всички, Дейви. Само Господ може да измисли такова нещо.

Бърни отпи за последен път и още стискайки чашата с кафе в ръката си, скочи в празното пространство.

За да падне от трийсет и пет метра височина, на един предмет са му необходими шест секунди. Дейв стигна до прозореца точно навреме, за да види как Бърни умира. Във Виетнам, разбира се, се бе нагледал на смърт. Отне му повече време, отколкото на другите, за да свикне, но стана твърд и остана такъв. Независимо от това гледката сега, дори от разстояние, беше ужасна.

Горкият тантурест Бърни се разпадна на парчета.

По улицата се разпръснаха крайници, розови късове плът и хлъзгави сивкави органи. Тъмна кръв обагри знамената пред сградата. Кола, движеща се бързо на изток, по посока 15-та улица, се качи на тротоара, разпръсна диря искри, докато се блъскаше в сградата и се обърна на една страна. Жена, опръскана с кръв, припадна. Мъжът, който я придружаваше, клекна и повърна. Развикаха се хора. Част от Бърни Лийвай, голяма колкото футболна топка, се претърколи до кръстовището на Парк Авеню, където предизвика скърцане на спирачки и смачкване на брони. Едно куче се отскубна от каишката и изприпка нетърпеливо към привлекателния мирис на прясна карантия.

Четирийсет и пет етажа над земята, Дейв Елиът се бе навел през счупения прозорец. Извърна поглед, почувства студения и резлив вятър и благодари, че въздухът е толкова свеж. Говорейки по-скоро на себе си, отколкото на улицата, той прошепна:

— Господи, Бърни, защо, по дяволите, направи това? Сигурно положението не е било толкова лошо. Каквото и да беше, щях да ти простя. Все щяхме да се спогодим. Не беше нужно да…

Шумове.

Не само долу на улицата, но и в коридора, пред кабинета на Бърни. Тичащи по килима крака. Металическото изщракване от зареждане на пушка-помпа. Хладен глас, говорейки с диалект от Апалачите.