Джо Гарбър - Хайка

— Бърнард, макар и остарял, немощен и далеч не толкова пъргав като в буйната си младост, още съм с всичкия си. Онзи човек беше тук и ти го посрещна.

Дейв натисна дръжката и бутна леко вратата.

— Бърни Лийвай не лъже.

— Изразяваш се неточно. По-добре би било: „Бърнард Лийвай рядко лъже, защото знае, че е неспособен да го прави“.

— Скоти, приятелю…

През пролуката Дейв видя, че Бърни разперва ръце в престорен жест на откровение.

— Да, приятели сме, Бърнард. От четирийсет и повече години. Член съм на твоя управителен съвет и ти на моя. Вярваме си. Ако случайно има нещо повече в тази неприятност с Дейвид, отколкото искаш да ми кажеш, уважавам това и предполагам, че причините ти са основателни.

Сега или никога, приятелю.

Дейв натисна дръжката. В същия миг радиопредавателят в джоба му изсъска и заработи.

— Ако ти трябва помощ, можеш да ми се обадиш по всяко време — каза Тачър.

— Историята е по-заплетена, отколкото предполагаш — рече Бърни.

— Мистър Елиът? Чуваш ли ме? — попита по предавателя Рансъм.

— Само не забравяй, че Дейвид ми е приятел, колкото си и ти — добави Тачър.

— Упълномощен съм да ти предложа взаимно приемливо компромисно решение, мистър Елиът — каза Рансъм.

Дейв махна ръка от дръжката на вратата.

— Той ми е като син — продължи Бърни.

— Лека нощ — сбогува се Тачър. — Оливия ме чака вкъщи.

— Мистър Елиът — рече Рансъм. — Много ще ти бъда признателен, ако потвърдиш, че ме чуваш.

— Лека нощ — каза Бърни.

— Зарежи това, скапаняк — разнесе се гласът на Дейв. — Вече си разположил въоръжените си екипи из цялата сграда, нали, Рансъм? Затова кажи им да ме хванат. Да разберат на кой етаж съм. Отгатни, не съм на никой етаж. Навън съм и няма да се върна. Можеш да тичаш с всички сили, но няма да ме хванеш. Аз съм Батман!

Гласът на Рансъм беше монотонен и студен като лед.

— Мистър Елиът, демонстрираш неприемливо и незряло поведение.

— Нали ще присъстваш на съвещанието следващата седмица? — попита Бърни.

От радиопредавателя се чу друг глас, на Яребица.

— Той казва истината. Намира се някъде в горен Уест Сайт.

Тачър, вече вън от кабинета на Бърни, отговори:

— Съжалявам, но трябва да бъда в Сингапур. Имам работа с най-големия ни доставчик.

Някъде в Манхатън Мардж Коен изключи диктофона.

— Избягал е — прошепна Яребица. — Всички ще умрем.

Дейв стоеше неподвижен и размишляваше върху последната му забележка.

Излезе от килера с насочен пистолет.

— Мръднеш ли, ще те застрелям, Бърни.

Опита се гласът му да прозвучи сериозно.

Бърни седеше зад бюрото и прелистваше някакви хартии. Вдигна глава. На лицето му беше изписано неимоверно изтощение.

— Здравей, Дейви. Радвам се, че те виждам.

Говореше като човек на един милион години.

— Бърни, дръж ръцете си на бюрото. Не искам да извадиш още някой пистолет…

— Нямам друго оръжие — съвсем леко се усмихна Лийвай.

— А флакон с невропаралитичен газ?

Бърни кимна.

— И за това ли знаеш?

Дейв се приближи до него.

— Да. Знам и други неща. Но искам да науча повече.

Лицето на Бърни беше олицетворение на мировата скръб. Той сложи длани на бюрото. Когато заговори, Дейв имаше чувството, че думите му са отправени по-скоро към самия него, отколкото към някой друг.

— Да. Така е. Цял живот се опитваш да бъдеш човек. Работиш усилено, играеш честно, казваш истината, постъпваш както трябва и си патриот. И знаеш ли какво става, когато всичко свърши? За тях си оставаш един гаден жалък евреин. Хей, чифутино, направи това, направи онова. Благодаря, ти си добър американец.

Той поклати бавно и тъжно глава, сякаш целият свят тежеше на плещите му.

— Дадоха ми Сребърна звезда. На мен. На Бърнард Лийвай. Знаеше ли това, Дейви?

— Не — отговори Дейв с цялото смирение, което успя да събере, — не знаех.

— И Скоти беше награден. Това беше най-голямата тъпотия, която си виждал. Двама смахнати войници, абсолютни дрисльовци, лейтенант Тачър и ефрейтор Лийвай. Атакувахме един севернокорейски танк. Той с ръчна граната, а аз с пушка М-1. Пълно безумие, казвам ти. Трябваше да умрем. Но вместо това ни дадоха Сребърни звезди. Трябваше да ни видиш, Дейви. Скоти лежи с прострелян крак. Бърни Лийвай стои до него. Влиза старият Макартър. Присъства фотограф от списание „Лайф“. Това беше най-хубавият миг в живота ми. Макартър ни окачва медалите и знаеш ли какво става? Скоти, низшият лейтенант, започва да се заяжда с генерала. Представяш ли си? Беше прекрасно. Истинско чудо. Никой не е виждал такова нещо. Аз бях изумен. Скоти разказвал ли ти е този случай?