Джо Гарбър - Хайка

Сандберг се опита да отстъпи назад, но не можа. Без да усети, Дейв го бе накарал да се придвижи така, че гърбът му да опре в стената.

Обзавеждането на кабинета на директора често разкрива повече за компанията, отколкото годишният й отчет. Опитните инвеститори с основание изпитват съмнения към някой шеф на корпорация, който поверява обзавеждането на покоите си на „дизайнер“, наел на работа съпругата си. Обикновено резултатът е богато тапицирани, но геометрично странни мебели, керамични статуетки, боядисани в първичните цветове на притежаващите мерцедеси народни певци, и литографии в стила на съвременните майстори, но много по-скъпи от оригиналите.

В противоположния край на спектъра — срещан не толкова често в Ню Йорк, колкото в калифорнийската Силиконова долина и Масачузетс — стоят началниците, чиито кабинети са демонстративно егалитарни — метални бюра, пластмасови столове, незастлани с килими подове и голи стени, с изключение на дъска за писане и може би няколко диаграми. Служителите знаят, че трябва да внимават с такива шефове. Президентът на една корпорация по правило има последната дума. Но някои от тях смятат такава отговорност за изключително тревожна. За да я избегнат, те се обкръжават с плебейски украшения и се крият зад маската на демократично управление. Скромното обзавеждане е първият и най-отличителен белег на директора, който се страхува да взима решения.

Кабинетът на Бърни Лийвай не свидетелстваше за никое от тези неща. Досущ като обитателя си, той беше скромен и демонстрираше традиционните ценности. Малко по-голямо от кабинетите на изпълнителните директори, работното място на Бърни заемаше североизточния ъгъл на четирийсет и петия етаж. Прозорците му гледаха към Сентрал Парк, Сградата на Обединените нации, Ист Ривър, Куийнс, Лонг Айлънд и блещукащите води на далечния Атлантически океан. Бюрото му беше от тъмен махагон, грижовно изваяно в класически стил. Столът с висока облегалка беше купен от същите майстори, които обзавеждаха канцелариите на Върховния съд, а канапетата бяха издути и удобни. Имаше малко украшения, дреболии и сувенири — комплект писалки „Мон Блан“ в обсидианова поставка, древен абак, подарък от партньора му от Китай, една-единствена снимка в сребърна рамка на съпругата и децата му, гравирана шестостенна тежест за затискане на хартия, спомен от един от множеството му благотворителни жестове, и огромен, грозен 14,5-милиметров снаряд от съветско противотанково оръдие, на който бе гравирано името на Бърни и надписа: „Рота Би, Трети батальон, 1950–1952. Semper Fidelis“.

На стените имаше няколко картини — всички платени лично от Бърни. Целият декор в кабинета му излагаше на показ две ексцентричности — книгите му и машината за кафе. Книгите бяха събирани в продължение на десетилетие и половина — всички от жанра „укрепване вярата на ръководните кадри“. Шефът на „Сентерекс“ не можеше да устои на произведение, което обещаваше да разкрие непознати тайни за подобряване на управленската дейност. Бърни ги купуваше, четеше и им вярваше — поне, докато не се появеше нещо ново.

Дейв прокара пръсти по обложките и се усмихна на спомените, които му навяха.

Кафеварката на Бърни също го накара да се усмихне. Някога, вероятно под влияние на някой от калифорнийските гуру по мотивация, Бърни бе решил, че секретарките на изпълнителните директори в „Сентерекс“ няма да правят кафе. Посетителите вече нямаше да бъдат посрещани от грациозна секретарка, предлагаща им кафе, чай или какао. Това щеше да бъде задължение на самите изпълнителни директори.

Никой не можеше да проумее защо Бърни мислеше за толкова важно изпълнителните директори, получаващи шестцифрени заплати, да губят времето си, като се занимават с кафеварки, филтри и кафемелачки, но той беше непреклонен. Кухнята на четирийсет и петия етаж беше превърната в помещение за копирната машина и на всеки от изпълнителните директори беше дадена кафеварка „Тошиба“.

Резултатите бяха катастрофални — изцапани килими, разсипано по важни документи смляно кафе и скъпи шкафове, лишени от полировката си — да не говорим как смутените посетители, давещи се от противната течност, която им поднасяха, скришом изливаха съдържанието на чашите си в саксиите с цветя.

След месец на ескалираща съсипия, секретарките се разбунтуваха. Започнаха да идват рано, промъкваха се в кабинетите на началниците си и правеха кафе. Скоро на четирийсет и петия етаж се възцари спокойствие и всички, поставени в служебната йерархия надолу от Бърни, получиха онова, което искаха.