Джо Гарбър - Хайка

Може ли вече да се махаме от тук?

Дейв Елиът хукна да бяга. Тичаше по вертикала, както бе правил през целия ден, но не се приближаваше дори на крачка към свободата. Ала не го и залавяха.

Прескочи с лекота жицата, опъната на деветнайсетия етаж. На седемнайсетия чу, че наблизо паднаха един-двама човека. Усмихна се на писъците им и изля две кофи хлъзгав течен сапун на стъпалата.

Някои от преследвачите му псуваха и се качваха нагоре. Други викаха и стенеха — онези със счупените кости. Дейв долови болката им и сподави кикота си.

На петнайсетия етаж чу изпелтечените, но въпреки това приятни за ухото ругатни на някой, който бе загубил обувката си в лепкавата прегръдка на бързо втвърдяващия се цимент. Псувните му бяха прочувствени и още по-ценни поради откровеността си.

За разлика от него мъжът, озовал се до микровълновата фурна в неподходящия миг, не псуваше, а хленчеше. Изглежда, бе изпаднал в шок. Вероятно се нуждаеше от спешна медицинска помощ. Много неприятно. Освен това щеше да оживее. Дейв беше скрил няколко двулитрови шишета от диетична кока-кола в микровълновата фурна и я бе включил в аварийния контакт. Докато минаваше тичешком покрай нея, Дейв натисна копчето. След четирийсет и седем секунди взривът от вряла кока-кола и шрапнел от пръснатата на парчета вратичка на печката премахнаха още един от преследвачите му.

Докато бягаше и се кикотеше, Дейв чу всичко — разярените ранени, цветистите им псувни и виковете за помощ.

На четиринайсетия етаж беше сложил бутилка с почистващ разтвор. С не по-малко прозорливост бе прикрепил към нея и кутия кибрит.

Мъжете зад него забавиха ход и Дейв разполагаше с достатъчно време, за да изпразни бутилката, да драсне клечката и докато слиза към дванайсетия етаж, да я хвърли в локвата от течността. Когато тя избухна в пламъци, той вече не можа да се сдържи.

Последното, което преследвачите чуха, беше гърленият му смях — израз на безкрайна радост и неподправено удоволствие — отекващ по стълбите. Те спряха, спогледаха се в недоумение и поклатиха глави.

Двете парчета емайлиран месинг издрънкаха мелодично, докато подскачаха по полевото бюро на полковник Джон Джеймс Кройтер. Той ги взе, вдигна ги към светлината и присви очи. Превъртя език в устата си, почеса се по главата и се намръщи.

— Лейтенант, цял ден ли ще стоиш така, сякаш си глътнал бастун, или ще ми кажеш какви са тия дрънкулки?

— Значки, сър. Това са отличителните знаци на руския офицер.

Дейв не можа да сподави самодоволството в тона си. Дори не се опита.

Кройтер потърка лице. Погледна Дейв, после отново се вторачи в двете месингови емблеми.

— Може би майор.

— Тъй вярно, сър. Точно така.

Дейв сложи сгънат лист хартия на бюрото на полковника. Кройтер го погледна така, сякаш бе мъртъв плъх.

— А това да не е списък за подаръци за Дядо Коледа?

— Не, сър. Това е името на капитана, един от нашите верни съюзници. Майорът ми го даде малко преди преждевременната си смърт.

Той прехапа език. Налагаше се. В противен случай щеше да се изсмее.

Кройтер разгърна хартията и кимна. Потропа с пръсти по пакета „Кемъл“ без филтър, драсна клечка кибрит и се намръщи, докато всмукваше дима.

— И как точно, млади лейтенант Елиът, успя да извършиш този изключителен и свръхестествен подвиг?

Дейв оголи зъби.

— Ами, сър…

Усети как смехът напира в него.

— Изчислих, че…

Лицето му почервеня от усилието да се овладее.

— Животът е…

Вече не можеше да се сдържа.

— Много по-забавен…

Положението бе безнадеждно.

— От смъртта!

Избухна в смях.

Джек Мамбата отметна глава назад и също започна да се смее.

— Я гледай, лейтенант, че ти си бил голяма работа. Само това ще ти кажа. Може би това ще е началото на едно красиво приятелство между нас.

19 часът и 3 минути.

Дейв Елиът излезе от асансьора и тръгна из четирийсет и петия етаж.

Време е да се върнеш на местопрестъплението. Ако съществуват някакви отговори, ще ги намериш там.

Апартаментите на изпълнителните директори бяха заключени. Администраторката си бе тръгнала отдавна и всички секретарки си бяха отишли вкъщи преди 18 часа. Може би бяха останали един–двама работохолици. Дейв се надяваше да не се натъкне на тях, но ако това станеше, беше подготвен за срещата.

Пъхна ключа в ключалката, превъртя го и натисна дръжката.

Прекоси бързо приемната и зави наляво по коридора, водещ към кабинета на Бърни Лийвай. Там инстинктивно спря, обърна се и тръгна по коридора, където преди дванайсет часа се бе крил от куршумите на Рансъм и Карлучи.