Джо Гарбър - Хайка

Погледна нагоре. Пожарникарският маркуч беше на мястото си. Положил бе доста усилия, докато го размотае до двайсет и деветия етаж. Не очакваше, че ще го използва.

Хората на Рансъм вече бяха стигнали до маркуча. Не го видяха.

Дейв сграбчи червеното емайлирано колело с две ръце и се опита да го завърти. То не помръдна. Раздруса го. Нищо.

Дейв се подпря на пръсти и се напрегна. Колелото мръдна. Маркучът изклокочи и изсъска. По него потече вода. Дейв натисна още по-силно. Колелото започна да се върти свободно. Съскането прерасна в бучене. Маркучът вече не беше плосък и неподвижен. Той се напълни, изду се и взе да се движи. Водата бушуваше в него и се изкачваше по стъпалата, а налягането се повишаваше с всеки изминат сантиметър.

Ако си спомням добре, налягането е сто и петдесет килограма. Адски силно, приятелю.

Маркучът се раздруса, извъртя се надясно и започна да се надига. Приличаше на живо същество — огромна жълто-кафява змия, която се събужда. А щом се тресеше тук, то пет етажа по-нагоре краят му сигурно…

По стълбището отекна писък.

… Неудържимо се клатеше напред-назад. Струята можеше да строши крака на як човек.

Писъкът се извиси. Приближаваше я със страхотна скорост. Дейв погледна нагоре точно когато тялото прелетя над главата му. Мъжът падаше надолу, като размахваше ръце и се опитваше да се хване за перилата. Лицето му беше пребледняло от безнадежден ужас.

По дяволите. Дейв не искаше да ги убива. Целта му беше само да ги забави.

Отгоре се чуха други викове и порой псувни. Дейв не им обърна внимание. Имаше по-сериозни грижи. Мъжете, които се изкачваха, се приближаваха до него. Ако разбиеше ключалката и побегнете по двайсет и петия етаж, те щяха да се озоват точно зад него и той щеше да се превърне в лесна мишена.

Вече ги чуваше. Бяха два-три етажа по-надолу.

— Какво става там горе? — задъхан попита единият.

— Има само един начин да разберем — отговори друг, не толкова задъхан глас.

Стъпките им отекваха по бетона. Тичаха.

Ято куршуми от автоматичен откос пробиха маркуча. От дупките бликна вода, която намали налягането. Мъжете вече препускаха безпрепятствено по стъпалата.

Преди известно време, когато залагаше капаните си, Дейв бе увил няколко тръби с дебел коаксиален кабел. Едната се намираше на този етаж. Кабелът беше прикрепен здраво. Дейв грабна свободния му край и го омота между краката си.

Кажи ми, че няма да направиш това.

Уви го два пъти около левия, после около десния си крак.

Ти си напълно откачен.

Преметна го през лявото си рамо, сетне между бедрата, кръстоса го на гърба и го прехвърли през раменете си.

Бърз и здрав възел. Готово.

Дръпна кабела. Той не помръдна. Хамутът, в който се завърза, беше набързо направен, но представляваше надеждна имитация на парашутистко седло.

Покрай гърдите му профуча куршум. Дейв не се замисли за него. Пристъпи напред, подскочи веднъж на пръсти и скочи над перилата. Гмурна се с дълго упражнявано, но незабравено съвършенство. Сякаш отново се потопи в калните кафяви дълбини на изумруденозеленото езеро от детството си.

Почувства се добре.

Прелетя празното пространство между стълбите. Докато се приземяваше, зърна едно лице с широко отворени очи и зинали уста.

— Мили боже! — промълви мъжът.

Някъде изсвистя куршум, но беше твърде далеч, за да се тревожи за него.

Дейв се вкопчи в кабела и се приготви за падането. Предполагаше, че няма да е по-зле от първия скок от хиляда двеста и петдесет метра над Форт Браг. Един-двама от по-отраканите пускаха безсолни шеги. Всички останали мълчаливо отбягваха погледите на другарите си. Онова гадно копеле, кубинският сержант, ръководеше скоковете. Стоеше до отворената врата и крещеше мръсни думи срещу вятъра. Как му беше името…?

Кабелът се опъна и се впи между краката на Дейв. Неочакваната болка изкара въздуха от белите му дробове.

Господи! Колко боли!

Дейв се залюля наляво, изви се над перилата на двайсет и първия етаж и се блъсна в стената. Интуитивно развърза възела, тупна на бетона и се претърколи.

— Мамка му! — изкрещя някой. — Видяхте ли го оня хапльо?

— Слизайте надолу! — извика друг. — Не го оставяйте да се измъкне!

Дейв извади пистолетите. Краката му бяха вцепенени. Изправи се с усилие. После се ухили, оголи зъби и изпразни един пълнител от двайсет патрона нагоре по стълбите.

Още ли се забавляваме?

Време беше да се придвижва. Куршумите свистяха и отскачаха от стъпалата над него. Дейв критикуваше безпристрастно стрелбата на преследвачите си. Виждаха го ясно. Ако бяха добри стрелци, щяха да го улучат. Скокът му ги бе смаял.