Джо Гарбър - Хайка

Ремонтът беше безупречен. Дупките от куршумите бяха запълнени, върху вдлъбнатините бяха залепени тапети и нямаше нито драскотина.

Никакви доказателства. Опиташ ли се да покажеш на някого какво се е случило сутринта, той само ще те изгледа и ще поклати тъжно глава. Горкият Дейв, ще кажат, всичко е във въображението му.

Той погледна мокета там, където се бе изляла кръвта на Карлучи. Нямаше никакво петно, нито дори загатване, че кръвта на един човек бе изтекла там. Мокетът бе заменен с друг, от същата материя и цвят и износен като всички останали.

Хубава, професионална работа. Но какво друго би могъл да очакваш от мистър Рансъм и компания?

Дейв се върна в кабинета на Бърни и докато влизаше в приемната, едва не се сблъска с безукорно облеченото тяло на доктор Фредерик Л. М. Сандберг — младши.

Сандберг отстъпи една крачка назад, погледна през рамо, после се окопити.

— Добър вечер, Дейвид — напевно каза той с аристократична учтивост.

— Здрасти, докторе.

Фред Сандберг беше най-възрастният член на борда на директорите на „Сентерекс“. Преди няколко години се бе пенсионирал като декан на Йейлския медицински факултет, но продължаваше да практикува частно. Клиентелата му се ограничаваше с ръководните кадри на корпорацията. Беше толкова добър, колкото и скъпо платен. Личен лекар на Бърни, Дейв и на повечето изпълнителни директори на „Сентерекс“.

— Как се чувстваш тази вечер, Дейвид?

Тонът на Сандберг беше тих, спокоен и неподражаемо възпитан.

— Бил съм и по-добре.

— И аз така чух — усмихна се лекарят.

— Както и всичко останало, предполагам.

— Да. Късно следобед Бърни свика съвещание на Управителния съвет. Ти, разбира се, беше единствената точка в дневния ред.

Сандберг поглади безупречно избръснатото си лице, сякаш обмисляше следващата си реплика. Дейв го изпревари.

— Докторе, ти ме познаваш добре, нали? Преглеждаш ме от пет години.

Лекарят надникна над позлатените рамки на очилата си.

— Така е.

— Тогава знаеш, че не съм луд.

Сандберг го възнагради със специфичната си професионална усмивка.

— Разбира се. Трябва да те уверя, че нито аз, нито който и да е друг мислим, че ти всъщност си…

Той сбърчи аристократичния си нос в очакване да употреби някой неподходящ и непрофесионален термин.

— Луд.

— Казват, че става дума за халюцинации, предизвикани от някакво лекарство. Така ли?

— Това не са само празни приказки. Аз видях доказателства. Агент Рансъм…

— Агент ли? За такъв ли се представи?

Марк също бе употребил думата „агент“.

— Рансъм не само се представя за такъв. Той е федерален…

— Лъже. Той е наемен убиец.

Изражението на Сандберг изразяваше едновременно състрадание и съжаление. Под жълто-кафявото спортно сако носеше светложълта жилетка. Само човек с неговия стил и излъчване би могъл да си придаде такъв екзотичен вид. Лекарят затършува в единия от джобовете си.

— Внимавай, докторе. Трябваше да те предупредят, че съм опасен.

— Всъщност го направиха.

Сандберг извади бяло правоъгълно картонче и каза:

— Ето. Визитната картичка на агент Рансъм. Виж я.

Дейв я грабна от ръцете му.

Джон П. Рансъм

Агент по специални разследвания

Бюро на ветераните

Имаше телефонен номер, адрес във Вашингтон и официален релефен печат.

Дейв изкриви устни.

— Красиво напечатана, но евтина.

— Не е фалшификат, Дейвид — тихо и малко тъжно каза Сандберг.

— Сутринта в джоба му имаше друга визитна картичка. Специализирана консултантска група. Пишеше, че е…

— Дейвид, уверявам те, че проверих задълбочено документите на агент Рансъм. Не съм стигнал до тази възраст и положение, без да си създам определен кръг от познанства. Разпитах дискретно някои стари приятели. Те бяха убедени, че той наистина е такъв, за какъвто се представя.

Дейв поклати глава.

— Човекът е професионалист, Фред. Заблудил е теб и приятелите ти. Така постъпват професионалистите.

— Добре, Дейвид, щом казваш. Но след като не е правителствен служител, какъв е тогава?

— Да ме вземат дяволите, ако имам представа. Само знам, че от сутринта насам той и една шайка такива като него се опитват да ме убият.

На лицето на Сандберг се изписа оживен професионален интерес. Сякаш питаше: „Е, мистър Елиът, и какво ти направиха извънземните, след като те отвлякоха на планетата Хикс?“

— Докторе… — заеквайки започна Дейв. — Фред, не ме гледай така. Трябва да ме изслушаш.