Джо Гарбър - Хайка

Бърни, вечно забравящ такива неща и повече разчитащ на секретарката си, отколкото желаеше да признае, отново бе оставил кафеварката си включена. Каната беше пълна с любимото му кафе, за което всички на етажа му завиждаха. Дейв изключи машината, наля си една чаша, отпи и се усмихна. Бърни твърдеше, че Сан Франциско е единственият американски град, където навсякъде се гордеят, че предлагат на гостите си вкусно кафе. Ето защо той поръчваше оттам специално арабско кафе, но отказваше да каже името на човека, от когото го купуваше.

— Искам — усмихваше се самодоволно Бърни — хората да запомнят, че са пили най-хубавото кафе в Ню Йорк при Бърни Лийвай. Тогава може би ще дойдат пак и ще сключим някоя сделка. Ако желаете да постъпите по същия начин, сами си намерете хубаво кафе.

Дейв се наслаждаваше на аромата на кафето. Беше идеално. Зачуди се дали няма да намери името на доставчика някъде из папките на Бърни.

Ако ще ровиш из папките на Бърни, трябва да търсиш нещо друго, приятелю.

Дейв остави внимателно чашата на един от месинговите подноси. Завъртя стола така, че да застане с лице към шкафа на Бърни и разби ключалката.

Горното чекмедже съдържаше личните и поверителни документи на президента на „Сентерекс“ — протоколи от заседанията на директорския съвет, квитанции за благотворителна дейност, осем папки за различните отдели, едната с надпис „Лаборатории Локиър“, бизнес проекти и прогнози, анализи за инвестиране и дузина папки с имената на ръководните кадри на „Сентерекс“.

Дейв извади тази с неговото име.

Беше изненадващо лека. Започваше с фотокопие на оригиналното му заявление за постъпване на работа в „Сентерекс“. Прикрепената към него снимка показваше нетърпелив млад мъж с подстрижка за два долара. Следваха шепа бележки, свързани с повишения, увеличения на заплатата и промени на задачите. Имаше няколко застраховки, характеристики от двама служители, които бяха наблюдавали работата му в първите дни, и екземпляри от различни договори и сделки, които бе подписвал, докато се изкачваше нагоре по служебната стълба на корпорацията. Накрая намери част от преписка между главния консултант на „Сентерекс“ и Комисията по сигурността. Веднага щом стана служител в корпорацията, всичко, с което се занимаваше Дейв, стана обект на интерес от страна на Комисията.

Последният лист хартия беше писмо от ФБР.

Стомахът му се сви.

„Драги мистър Лийвай — пишеше там, — във връзка с Дейвид Пери Елиът, ваш познат и служител, ви уведомяваме, че сме натоварени с провеждането на разследване на гореспоменатата личност, тъй като го смятаме за необходимо и съответстващо на условията, посочени в Наредбата за съдействие на Министерство на отбраната от 1953 г., отнасяща се до издаването на удостоверения за сътрудничество на Службите за сигурност на изпълнителните директори и президентите на корпорации, занимаващи се с бизнес операции, включващи поверителни, ограничени, привилегировани и други секретни сделки. Поръчителят на разследването даде указания да се свържа с вас, за да обсъдим подробностите, когато ви е удобно. Ще ви бъдем много признателни за сътрудничеството.“

Наредбата за съдействие на Министерство на отбраната ли? Но „Сентерекс“ не се занимаваше със сделки, свързани с отбраната. Всъщност не изпълняваше никакви правителствени поръчки.

Сигурен ли си?

Дейв препрочете писмото два пъти. Там нямаше много информация.

А датата?

Преди три дни. Какво, по дяволите, означаваше това? И защо след всичките тези години някой се опитваше да поднови удостоверението му за сътрудничество на Службите за сигурност, което му бе отнето в деня, когато го уволниха от армията?

Още по-неприятно…

Ако писмото не беше фалшификат, Дейв беше обект на федерално разследване. Пък и Рансъм разправяше наляво и надясно, че е федерален агент.

Да предположим, че доктор Сандберг има право и Рансъм действително е федерален агент.

Но в това нямаше логика. Правителството не пускаше наемници срещу невинни граждани. Не изпращаше екипи от въоръжени стрелци, за да убият един четирийсет и седем годишен бизнесмен. Това го имаше само във филмите, в криминалните романи и в теорията за световната конспирация. Само един смахнат лунатик можеше да твърди подобни неща. Освен това, ако привържениците на теорията за конспирацията имаха право, всички убити би трябвало да са загинали поради някаква причина. Те знаеха нещо. Бяха въвлечени в нещо. Имаха тайни.