Джо Гарбър - Хайка

— Разбира се, Дейвид. С удоволствие. Но се опасявам, че мога да си представя съдържанието на разказа ти. Накратко казано, твоята версия е, че безименни хора от неизвестна организация искат да те убият поради причини, които не можеш да проумееш. Нищо не си направил. Ти си невинен и безобиден. Но Те — с главно „Т“ — желаят смъртта ти. Това ли е историята, която ще ми разкажеш?

Стомахът на Дейв се сви. Той потърка устни и погледна краката си.

— Дейвид — продължи Сандберг, — бъди любезен и ми направи една услуга. Замисли се върху приказките, които си решил да ми разкажеш. Прецени достоверността им. После ми отговори дали не са подозрителни и… Ами, симптоматични за определено умствено разстройство.

Дейв се намръщи и поклати глава.

— А сега е твой ред да бъдеш любезен и да ми направиш една услуга. Поразсъждавай върху моя разказ. Помисли какво би станало, ако това е истина, и за лъжите, които са разказали, за да убедят всички, че съм откачил.

Сандберг започна да говори така, сякаш нежно укоряваше вироглаво дете.

— Не става дума за версии, Дейвид, а за документи. Показаха ми ги. Както знаеш, аз съм в управителния борд на два съвета по отбраната и имам привилегията да притежавам удостоверение за сътрудник на Службите за сигурност. Следователно, господата, които искат да… те задържат, бяха съвсем лесно убедени да ми покажат документите. Картината, която обрисуваха, беше много неприятна. Ти, разбира се, нямаш вина. Ти си само една нищо неподозираща жертва. Боя се, че не прави чест на страната ни онова, което са направили с теб и бойните ти другари. Това надминава всякакви граници.

— Нищо не са ми направили — процеди през стиснати зъби Дейв. — Виж какво, докторе… Фред, показали са ти фалшиви документи. Това е лъжа и измама — съвършена, кръгла, симетрична, пълна и колосална.

— Отново цитираш Марк Твен, а?

— Нямаше да го правя, ако бях смахнат.

— Възможно е. Дейвид, разговаряли сме за нещо сходно с твоя случай. Спомням си как реагира на загрижеността ми и поради тази причина се колебая да повдигна въпроса.

— Какво? Хайде, докторе, казвай.

— Още ли… Извинявай, Дейвид, много ми е неудобно да те питам… Но още ли чуваш гласове?

— Господи, докторе! Та това е… нищо. Само начин да… Точно както ти казах — всъщност не е глас, а разговарям със себе си.

— Разговаряш със себе си — бавно повтори Сандберг и кимна.

Този жест каза всичко.

— По дяволите, не съм…

— Сигурно си спомняш, че когато за пръв път спомена за тази, да я наречем особеност, аз предложих да се посъветваш с един мой колега специалист.

— Докторе, казах ти тогава и пак ще повторя — не ми е необходим психиатър. Нормален съм като теб.

Сандберг поклати глава.

— Дейвид, много е важно да го разбереш — никой не твърди, че си ненормален. Уверявам те, че не си умствено увреден в обикновения смисъл на думата. Видях неопровержими доказателства, че навремето на мнозина войници като теб са давали експериментални лекарства. Впоследствие са възникнали непредвидени усложнения. Казаха ми, че командирът ти…

Дейв удари с длан по стената.

— Господи! Така ли ти казаха? Че това се е случило, защото всички сме били под въздействието на някакви вещества?

Сандберг отново бръкна във вътрешния си джоб. Дейв вдигна пистолета. Лекарят извади пакетче ментови бонбони.

— Моля те, Дейвид, не е нужно да насочваш онова нещо към мен. Ти несъмнено мислиш, че разни хора се опитват да те убият. Трябва да разбереш обаче, че всички доказателства…

— А това? — попита Дейв и размаха пистолета.

— Предупредиха ме. Взел си го от един полицай.

— Докторе, това не е полицейски пистолет. Разгледай го.

— Не разбирам от оръжия. Ненавиждам ги.

Дейв изръмжа от отчаяние.

Сандберг понижи глас и възприе по-свойски тон.

— Има и още нещо, Дейвид. Хелън ми се обади.

— По дяволите!

— Тя, естествено, е загрижена за теб и за въздействието на експерименталните лекарства. И тъй като от известно време чувства, че бракът ви не е…

— Зарежи това, докторе. Сега не е време за такива неща. По дяволите, аз…

Гласът му стана по-груб, като разбра какво е намислил Фред.

— Извади си ръката от вътрешния джоб. Какво има там?

Сандберг се усмихна тъжно.

— Флаконче със спрей. Раздадоха ги на всички. Целта е само да те укротим. Обещавам ти, че това е намерението ни.

— Докторе, ние сме приятели, нали?

— Искрено се надявам да е така.

— Добре тогава, защото онова, което ще направя, е в духа на приятелството.