Джо Гарбър - Хайка

Дейв не беше посветен в никакви държавни тайни. Нямаше…

Онзи военен съд беше секретен. После запечатаха документите. Накараха те да подпишеш декларация, че няма да казваш никому какво се е случило.

Не. Това беше толкова отдавна. Освен това Дейв не беше единственият човек, който знаеше за това. Имаше и други свидетели. Пък и всички, които присъстваха на процесите — съдии, прокурори, защитници и стенографи. Беше лудост само да си помисли, че…

Дейв погледна отново писмото от ФБР. Истинско ли беше? Или фалшификат? Имаше ли начин да разбере защо е било изпратено?

Той вдигна телефонната слушалка и набра номера на човека, който го беше подписал. От другата страна отговориха след първото позвъняване.

— Тук е Федералното бюро за разследване, Ню Йорк. Работното ни време е от осем и трийсет до седемнайсет и трийсет. Ако знаете вътрешния номер на човека, когото търсите, моля, наберете го. Ако не, натиснете бутона със звездата.

Дейв мразеше проклетите роботизирани телефонни системи.

— Ако желаете да оставите съобщение на оператора, моля, натиснете бутона за повторно избиране. Ако искате достъп до системата телефонни секретари, моля, натиснете нула.

Дейв го направи.

— Моля, наберете фамилното име на човека, с чийто телефонен секретар желаете да се свържете, като използвате буквите, изписани до цифрите на телефонната шайба.

Дейв погледна подписа на писмото и набра името.

— В системата телефонни секретари няма човек с такава фамилия. Ако сте допуснали грешка или искате да опитате отново, моля, натиснете бутона със звездата.

Дейв затвори.

Може би подателят на писмото не работеше във ФБР. Или името му не беше записано в проклетата база данни на системата. Дейв беше в пълно неведение. Нямаше отговори на въпросите си.

Трябваше да помисли. Имаше нещо, което бе забравил или изхвърлил от паметта си. То беше ключът към загадката. Но първо…

Вгледа се в шкафа на Бърни. Уликата може би беше в някоя от папките. Посегна към най-горната. В същия миг в стаята гърбом влезе Бърни.

Лийвай се появи не от преддверието на секретарката си, а от западната врата, която беше свързана със залата за съвещания на Управителния съвет.

Дейв рязко се изправи, убеден, че сърцето му е спряло.

Бърни говореше на някого.

— Чакай малко. Тази папка е твоя, нали?

Дейв скочи от стола и се втурна към килера. Бърни го използваше за складиране на разни неща, необходими за съвещанията — големи тефтери с поставки, маркери, скоч, триножници и други канцеларски материали.

Дейв се долепи до стената и дръпна вратата, без да я затваря напълно.

— … Сякаш ме прободоха в сърцето — казваше Бърни.

— Не си само ти — отговори един друг глас. — Оливия и аз много обичаме Дейвид.

Дейв познаваше гласа. Отличителният носов говор, характерен за Нова Англия, принадлежеше на Скот Тачър, член на директорския съвет на „Сентерекс“, президент на собствената си компания и един от неколцината близки приятели на Дейв.

— Е, може би в края на краищата нещата ще се оправят — продължи Бърни. — Онзи Рансъм не е загубеняк.

Дейв си представи Тачър. Сигурно поглаждаше рунтавия си Марктвеновски мустак или прокарваше пръсти по буйните си дълги бели коси.

— Бърнард, по въпроса с твоя мистър Рансъм, чудя се дали не му вярваш твърде много.

Излез от скривалището си. Тачър ще ти повярва. Той е единственият човек на света, който ще го направи.

— Кой, аз ли? Какво имаш предвид?

— Не го срещам за пръв път. Помня физиономии. Виждал съм го и преди в тази сграда.

Хайде! Тачър ще бъде на твоя страна.

— Видях го на рецепцията преди четири-пет седмици. Тръгваше си, когато влизах. Всъщност ясно си спомням, че те попитах за него.

Излез от килера, приятелю. Кажи: „Здрасти, Скоти! Колко се радвам, че те виждам!“

Не можеше да го направи. Това означаваше да намеси Тачър и да изложи живота му на опасност.

Идиот! Тачър е изпълнителен директор на втората по големина в света компания за компютри. Снимката му е на кориците на „Форбс“, „Форчън“ и „Бизнес Уийк“. Никой няма да му противоречи.

— Глупости.

— Съвсем не. Рансъм ме погледна невероятно нагло. Обърнах ти внимание на това. Ти отговори, че той е изпълнителен директор на една компания, която възнамеряваш да купиш. Като имам предвид държанието му, отговорът ти ми се стори неправдоподобен.

Дейв сложи ръка на дръжката на вратата.

— Не съм бил аз. Сигурно си разговарял с някой друг.