Джо Гарбър - Хайка

Дейв се подпря с ръка на пода, за да не падне, и разтърси глава да проясни съзнанието си. Не се получи. Вдигна чело, като поемаше дълбоко въздух и потреперваше. Мардж запрати по него една ваза, достатъчно тежка да го убие. Дейв се хвърли наляво и я хвана за краката. Тя се строполи до него, като псуваше. Той легна върху нея и я притисна към пода с тежестта на тялото си. Мардж изпищя, изруга и обеща да го убие.

Не трябваше да й взимаш парите, приятелю.

Дейв се опита да не мисли за болката между краката си и се съсредоточи върху дишането, за да може да говори членоразделно.

— Мардж, извинявай, че взех парите ти. Мислех, че така ще изглежда по-правдоподобно и…

— Парите ли? — изкрещя тя. — Откачено копеле, та аз бях забравила за теб и за проклетите ти перверзни приятели. Ще ти откъсна топките…

Успя да я успокои за десет минути. Мардж започна да плаче — нещастна и трепереща като уплашена птица.

Четирима едри мъже чакали пред вратата й. Единият размахал значка. Точно преди петнайсет минути била изхвърлила предавателя, който й бе дал Дейв. Останал в боклукчийската кофа пред кварталното заведение „Агостино“. Вече мислела, че няма за какво да се притеснява.

— Може ли да влезем и да поговорим с вас, мис Коен?

— Разбира се. Колко ще продължи?

— Малко. Дайте да нося пазарската ви чанта.

Тя отворила вратата на апартамента си. Влезли само тримата. Четвъртият останал навън, в коридора. Единият заключил всички резета и се облегнал на вратата.

Мардж отстъпила и застанала зад канапето. Единият носел черна кожена чанта. Оставил я на масичката за кафе. Вторият, онзи със значката, рекъл:

— Аз съм офицер Канади. Това е доктор Пиърс.

— Доктор ли?

— Гинеколог. Имам основание да смятам, че човекът, който ви е нападнал днес следобед, ви е изнасилил, докато сте били в безсъзнание.

— Ами. Не ставайте глупави. Щях да усетя…

— Ние решаваме. Лекарят ще ви прегледа.

И доктор Пиърс извадил чифт найлонови ръкавици.

Лицето на Мардж беше чисто. Измила бе грима. Сълзите й бяха бистри, дори прозрачни.

— Сонди — задъхана разказваше тя. — Стерилизирани шишенца. Игла. Другите двама гледаха. Лицата им бяха безизразни. Най-едрият…

Тя потрепери и зарида в обятията на Дейв.

— Успокой се, Мардж.

Не можа да измисли друго.

— Всичко свърши. Поеми дълбоко въздух и…

— Оня ме държеше. Запуши устата ми. Смъкна дрехите ми. Другият, който каза, че е лекар… Господи, беше по-лошо и от…

Цялото й тяло трепереше, разтърсвано от ридания и унижение.

Дейв я прегърна и сложи главата й на гърдите си. Това, изглежда, я успокои. Пък и беше по-добре да не вижда лицето му — пребледняло от гняв и с изражението на човек, замислящ отмъщение.

21 часът и 23 минути

Дейв стоя при нея повече от час. Намери бутилка евтино бренди. Алкохолът я успокои. С изключение на моравите кръгове под изумруденозелените й очи, тя си беше същата дръзка привлекателна жена, с която се бе запознал следобед.

Вече не разговаряха за мъжете, които я бяха насилили. Тя не беше в състояние да говори повече за това. Сигурно щяха да минат месеци, преди да се съвземе. Сега обсъждаха Дейв и се опитваха да намерят някаква логика в онова, което ставаше с него.

— Не знам — каза той. — Мога само да правя догадки, но това е всичко.

Мардж беше облечена в синя риза. Дейв не беше сигурен какво точно бе предназначението й — нощница или блузон. Но нямаше панталон под нея. Краката й бяха хубави. Дейв се опита да съсредоточи погледа си върху лицето й.

— Какви?

Тя държеше цигара „Салем ултра лайт“ между пръстите си. Синкавият дим се виеше нагоре към тавана. Дейв едва не я помоли да му даде една. Много му се пушеше.

— Ами, първо, вероятно е нещо, свързано с правителството.

— Това е най-налудничавата идея, която съм чувала. Хей, миналия месец гледах един такъв филм. Секретни помещения под Пентагона, загадъчни мъже в неизвестни униформи, тайнствени безименни организации. Гаден филм. Отхвърлям тази идея.

— Но няма начин да не е…

— Не бъди глупав. Такива неща не стават в действителния живот — тайни заговори, злонамерени конспирации и…

— Има конспирации. Ако не ми вярваш, попитай Юлий Цезар.

— Я стига! Това е било преди две хиляди години.

— Ами Иранските контри, Уайтуотър и Уотъргейт? Спомняш ли си Гордън Лиди?

Мардж го гледаше изпитателно. Очите й бяха големи и блестящи, а устните — свити. Дейв харесваше устните й. Мина му през ума да… Поклати глава. Не знаеше какво мисли.