Джо Гарбър - Хайка

— Щом казваш. Но тогава защо искат да те убият?

Дейв вдигна ръце.

— Знам ли? Предполагам, че съм видял или чул нещо, което не е трябвало. Проклет да съм, ако знам какво. Но фактът, че го знам, плаши до смърт някои много влиятелни хора.

— Защо?

Мардж всмукна от цигарата. Дейв въздъхна.

— Защото мога да направя публично изявление. Страхуват се, че щом разбера какво знам, ще пропея. Един път го направих. А те не забравят. Нито прощават.

— Искаш да кажеш, че се боят да не ги изобличиш ли? И че искат да те убият, защото може да ги натопиш?

— Може би. Само че ще употребят по-силни думи, отколкото „пропял“. Да, вероятно е така. Навремето в армията използвахме израза „правдоподобна опровержимост“. Това означаваше, че старшите офицери могат да отрекат, че са знаели какво вършим. Каквито и лудории да правехме, само трябваше да бъдем сигурни, че шефовете ни имат избора да кажат: „Хей, това беше лъжлива операция. Непозволена. В разрез със заповедите. Не ни обвинявайте. Нищо не знаехме за нея.“

— „Щом сте решили да приемете мисията…“

— Нещо такова. Ще ти кажа и друго. За каквото и да стара дума, то е нещо, за което никой не бива да знае. Не могат да си позволят да излезе наяве. Въпрос, който кара разгневени конгресмени да дават пресконференции и репортерите от „Вашингтон Пост“ да ги притискат до стената.

— Иранските контри.

— Примерно.

Дейв отмести очи от лицето на Мардж.

Пак гледаш краката й, приятелю. Не бива да го правиш.

— Тогава причината, поради която те преследват и се плашат, е, че ти можеш да разрушиш прикритието им и възможността им да отрекат… Онова, което знаеш.

Дейв отпи от брендито. Стана му топло. Отпусна се. Остави чашата. Не трябваше да се напива.

— Знаеш ли кое е най-странното? Те се опитват да ме направят част от цялата история. Ако писмото не е фалшификат, а истинско, тогава ФБР ме е проучвало, защото някой е искал да реактивизира старото ми удостоверение за сътрудничество на Службите за сигурност.

— Но дори и да е така, защо се опитват да те убият сега?

Мардж се премести и кръстоса крака под тялото си. Дейв зърна бледорозовите й бикини.

— Това е още един озадачаващ въпрос. По време на проверката може да са открили нещо, което ги е накарало да мислят, че рискът с мен е голям. Възможно е някой да е казал нещо, което не е трябвало да чуя. Знам ли? Но съм сигурен, че се е случило през последните няколко дни, дори двайсет и четири часа. Бърни беше изтощен. Не бе спал. Рансъм и Карлучи не се бяха бръснали. Били са на крак цяла нощ. И всичко, което направиха, за да ме хванат, беше измислено набързо. На момента. Нямаше план. Това е единствената причина, поради която съм още жив. Рансъм не е новобранец. Ако бе имал достатъчно време да изработи един хубав, подробен план за действие, щях да съм труп още преди закуска.

Мардж го погледна състрадателно и посочи с пръст празната му чаша.

— Искаш ли още едно?

— Не.

— В такъв случай какво прави през последните няколко дни? Какво видя? С кого разговаря?

— Мардж, непрекъснато се чудя за това и абсолютно нищо не ми идва наум. Прекарах почивните дни в Лонг Айлънд със Скот и Оливия Тачър. В неделя вечерта посрещнах Хелън на летището. Тя…

— Хелън?

— Съпругата ми.

— Аха.

Гласът й беше безпристрастен — досущ като начина, по който го погледна и скри краката си.

Нали махна, венчалния си пръстен, приятелю. Дамата е останала с погрешна представа.

— Ами… Тя беше в Калифорния за сватбата на една приятелка от колежа. В понеделник, вторник и сряда ходих на работа. Всичко беше както обикновено. Съвещания, конференции, доклади, решения и телефонни обаждания. Само дето в сряда трябваше да отида в Лонг Айлънд, за да присъствам на едно заседание, а в понеделник вечерта трябваше да посрещам гости от Япония.

— Извини ме за минутка.

Мардж стана и излезе от хола. Остави димящата си цигара в пепелника. Дейв я погледна жадно. Посегна към нея, изпита чувство за вина, въздържа се, пак посегна и се почувства още по-виновен.

Да се опитаме да устоим на изкушенията, приятелю. Имам предвид онези, на които се поддава плътта.

Цигареният дим се виеше във въздуха. Дейв преглъща и страда, докато Мардж се върна.

Беше облякла сини джинси и държеше пухкава тигрова котка. Настани се на стола, дискретно разделена от Дейв от евтината масичка за кафе.

— Хубава котка — отбеляза той, като изведнъж му стана неудобно. — Как се казва?

— Мъжки е. Името му е Тито. Взех го от Колорадо.