Джо Гарбър - Хайка

Лабораториите „Локиър“ са единственото място, откъдето Рансъм би могъл да вземе проба от кръвта ти, нали?

Обиколките на клоновете на корпорацията са едно от най-неприятните задължения в живота на изпълнителния директор. Принцът се изпраща да обходи феодалните владения, където в мухлясалото преддверие го посреща усмихнатият директор на предприятието. Той завежда уморения от пътуването посетител в наскоро почистената зала за съвещания и предлага на госта чаша лошо кафе. Учтивостта изисква да го приемеш и да го опиташ. След малко пристигат една-две от най-важните особи в предприятието. Ризите им са нови и закопчани догоре, а вратовръзките — здраво завързани. Облечени са в костюми, които през останалото време стоят окачени зад вратите на кабинетите им и бавно се измачкват. Гостът става, ръкува се с всички и безуспешно се опитва да запомни имената им. Директорът се приближава до челното място на масата, разпъва екрана и включва прожекционния апарат. Казва, че има няколко диапозитива, с които ще илюстрира дейността на фирмата си. Рядко повежда разговор с представителя на корпорацията. Посетителят се опитва да изглежда заинтересован, но всъщност не е. Някой изгася осветлението. Гостът вече не се мъчи да си придава заинтересован вид, защото никой не вижда лицето му. Директорът разказва надълго и нашироко за предприятието си. Основано след Втората световна война от най-големия син на емигрант тенекеджия. Графики, илюстриращи четирийсетгодишната история на постоянен растеж, схема на организацията, списък на доволните клиенти, амбициозни планове — накратко казано, семейство от щастливи служители, радостни, че ще бъдат осиновени от престижна корпорация, според които сливането ще бъде от взаимна изгода. По време на тази изповед посетителят седи умълчан и се наслаждава на приятна дрямка или отчаяно се опитва да измисли един-два интелигентни въпроса.

— Ако нямате въпроси, да направим кратка почивка, преди да ви разведем из помещенията.

— А конкуренцията? — бе попитал Дейв.

По-голямата част от представянето на лабораториите „Локиър“ се въртеше около имунната биология. Въпросът за конкуренцията беше най-доброто, което Дейв можа да съчини.

Не разбра много и от отговора. Нищо не му беше ясно, но кимаше с разбиране. Мразеше Бърни, че му възложи задачата да отговаря за тези лаборатории и беше ядосан, че трябва за пореден път да научи цяла нова терминология, за да може да надзирава още една от ексцентричните придобивки на Бърни. Защо, по дяволите, трябваше „Сентеркс“ да купува тази биотехнологична компания?

Отбиха се за малко в тоалетната и тръгнаха на обиколка — административният отдел, компютърният център, Лаборатория №1 с лъскави хромирани уреди, където се извършваше нещо, което Дейв не можа да произнесе, Лаборатория №2, пълна със затворени в клетки мишки с розови очички, Лаборатория №3 — толкова студена, че Дейв виждаше дъха си, Лаборатория №4, където се извършваше дисекция на котки, Лаборатория №5…

Достъп ограничен

Само по гласова идентификация

Задължително защитно облекло

— А това е Лаборатория №5. Мисля, че днес няма да имаме време да ви я покажем…

Слава богу!

— Пък и трябва да облечете специален костюм…

В същия миг вратата на Лаборатория №5 се отвори. Един лаборант със снежнобял „космически скафандър“ изтърча навън, погледна през рамо и изруга.

— По дяволите, затворете клетката!

Гърчещо се кълбо от кафява козина скочи на гърдите му. Мъжът се спъна. Кафявото същество скочи. Дейв посегна инстинктивно и го хвана. Усети изгаряща болка. Животното беше дребна червеникавокафява маймуна. Дългите й кучешки зъби се впиха в лявата му китка.

Настъпи суматоха. Струпаха се хора, които мърмореха:

— Извинявайте. Малък инцидент. Никога не се е случвало досега.

Сетне го заведоха в лекарския кабинет. Медицинската сестра почисти раната, сложи мазен антисептик и я превърза с марля.

— Ще ви взема кръв, мистър Елиът. Няма нищо опасно, никаква вероятност от зараза с бяс или нещо подобно. Само за всеки случай. По-добре да се погрижим навреме, отколкото после да съжаляваме — това е златното правило в лабораториите „Локиър“.

Кръвната проба.

Да. Знам. Рансъм я е взел от там.

А картината?

Коя картина?

Портретът на онзи гаден дърт Локиър, основателят на компанията.

Дейв си спомни за него. В залата за съвещания имаше портрет, рисуван с маслени бои. Погледна го бегло. Ала… имаше нещо. Там беше изобразен възрастен мъж — на шейсет и няколко години. Но какво толкова му беше странното… Човекът на портрета… Аха! Беше облечен във военна униформа. Защо основателят на една биотехнологична изследователска лаборатория ще позира в униформа?