Джо Гарбър - Хайка

При това не каква да е.

Униформата не беше съвременна, нито дори такава, каквато Дейв бе носил през 60-те. Локиър беше облякъл мундир от времето на Айзенхауер, смешна къса черна вратовръзка и войнишко кепе от Втората световна война.

Локиър бе починал преди няколко години. Имаше неприятности с имението си. Затова продаваше компанията и твърдеше, че сделката е добра.

И така, създателят е шейсет-седемдесетгодишен, а компанията е на четирийсет години. Значи я е основал на трийсетгодишна възраст. А когато остарее и дойде време да нарисуват мемориален портрет — какво прави?

Директорите и основателите позират за официалните си портрети, облечени в сини костюми, бели ризи и черни вратовръзки. Но не и Локиър. Той бе позирал с военна униформа от 40-те.

Странно.

Наистина.

Дейв излезе от магистралата на разклона за Патчог и зави на юг към океанското крайбрежие. След няколко минути отново пое на север.

Минаваше покрай хълмисти поляни, ниви, засети с картофи, и горички. В този късен час тясното черно шосе беше пусто. Колата под наем беше единственото превозно средство, а фаровете й — единствената светлина. Дейв затвори дясното си око.

Има нещо повече, освен кръвната проба.

Чувстваше се неспокоен, като шофираше нощем. Не му харесваше начинът, по който изглеждаха дърветата. Листата им бяха мъртвешки бели на ярката светлина на фаровете.

Мразеше бледата светлина. Напомняше му за трупове. Пък и дърветата трябваше да бъдат осветявани отгоре и да хвърлят сянка надолу. Нощното шофиране обръщаше естествения ред. Караше го да се чувства неспокоен.

На пътя изскочи животно с блестящи очи. Сърцето на Дейв подскочи. Съществото изчезна, преди да успее да натисне спирачките.

Десен завой. Отново към океана. Нощта беше безлунна. Това щеше да помогне.

Ето я. Дълга ограда отгоре с бодлива тел и малка табела:

Лаборатории „Локиър Инкорпорейтид“

Служителите да показват документ за самоличност

Посетителите да се записват, преди да влязат

Наоколо не се виждаше никой. Будката на пазача беше пуста.

Възможно ли бе Рансъм да е допуснал глупава грешка и хората му да не бяха тук?

Няма начин.

Или Дейв грешеше, или „Локиър“ не беше в дъното на нещата.

Абсурд.

Дейв заобиколи, мина километър и половина покрай оградата и при южния й край изключи фаровете. Спря и отвори дясното си око. То бе привикнало с мрака. Стар пехотински номер — държиш едното си око затворено, докато наоколо прелитат светлини. Настъпи ли отново мрак, нощното ти виждане е по-добро от това на противника.

Без да излиза от колата, той съблече широките дрехи на Грег и нахлузи полицейската униформа. Тъмносин панталон и риза — цветовете на нощта.

Още нещо. Лампата в колата.

Дейв използва пистолета, за да пръсне на парчета крушката. После отвори вратата и протегна ръка, за да загребе шепа пръст от земята. Намаза лицето, ръцете и наскоро оплешивелия си череп.

Потегли на заден ход, зави с угасени фарове и бавно се приближи до лабораториите. На стотина метра преди оградата изключи двигателя и спря до южната граница на имението.

По пътя през Лонг Айлънд мислеше за онова, което бе видял предишния ден, и си припомняше разположението на лабораториите. Те се намираха в квадратна постройка от осемстотин метра, а административният отдел беше в средата. В по-голямата си част теренът беше равен и еднообразен, но на юг имаше леко възвишение. Група дървета, почти горичка, ограждаха периферията и скриваха оградата.

Ако бяха тук, хората на Рансъм щяха да са под дърветата, в сенките, невидими.

Дейв събу обувките си. Не му трябваха за онова, което бе намислил. Подметките от гьон щяха да се пързалят по тревата и падналите листа и да тракат твърде силно по застлания с линолеум под.

Беше взел две шоколаденокафяви хавлии от банята на Мардж. Уви ги около краката си и ги завърза с връв. Непохватно, но щеше да свърши работа.

Тръгна по пътя.

Какво абсолютно жалко извинение за един професионалист! Рансъм ще бъде бесен. Господи, вече отникъде не очаквай помощ.

Дейв сви неодобрително устни и поклати глава. Преследвачът беше на петнайсетина метра пред него, приведен до един нисък бряст. Дейв нямаше да го види, ако мъжът не бе избрал точно този момент, за да запали цигара.

Никаква дисциплина. Джек Мамбата би откъснал топките на всеки, който запалеше цигара на нощна стража.

След няколко минути Дейв опря дулото на пистолета си до главата на човека и прошепна: