Джо Гарбър - Хайка

Тя не се обърна. Отмина и продължи бавно да обикаля коридора — отегчен войник, изпълняващ скучните си задължения. Стъпките й заглъхнаха.

Едва не я застреля. Заради самото удоволствие.

Тази история го превръщаше в такъв, какъвто не искаше да бъде. Връщаше го двайсет и пет години назад. Тогава за малко не прекрачи границата. А сега беше на път да го направи отново.

Рансъм продължава да твърди, че си един от тях, замесен от същото тесто.

Дейв поклати глава. Нямаше да им позволи да направят това с него. Цената беше твърде висока. Спомни си проклятието и отчаянието, изписани на лицето на Джек Кройтер Мамбата, когато разбра какво е направил, и осъзна, че е отишъл толкова далеч, че няма връщане назад.

Добре, приятелю, успокой се. Вече знаеш какво ще намериш, затова свършвай по-бързо и се махай от Залата на ужасите.

Дейв се намръщи. Не знаеше какво щеше да намери.

Напротив, много добре знаеш.

Тръгна по коридора, свърна към лабораториите и влезе в Лаборатория №1. И тя беше празна.

Лаборатории №2, 3 и 4 бяха в същото състояние.

Лаборатория №5.

Нямаше я дори вратата. А вътре…

Линолеумът беше махнат. Плочките — отлепени от стените. Цялото помещение беше обеззаразено. Бяха обгорили всеки сантиметър с пламък. В Лаборатория №5 не би могла да оцелее нито муха, нито бълха или микроб.

Дейвид Елиът се преви на две и падна на колене. Повърна за втори път в продължение на двайсет и четири часа.

Рансъм се оказа прав — Дейв щеше да се върне. Нямаше друг избор. Трябваше да види документите на лабораториите „Локиър“, скрити в шкафа на Бърни и съдържащи тайната защо всички искаха Дейвид Елиът да умре.

Дейв шофираше по магистралата. Движеше се на запад, към Ню Йорк. Колата под наем стенеше от високата скорост. Дейв натисна педала за газта докрай. Скоростомерът показваше сто и трийсет километра в час. Автомобилът не можеше да върви по-бързо. Още малко и щеше да се разпадне. Дейв проклинаше фирмата „Херц“ за коли под наем и корейската автомобилна промишленост.

Проклинаше и Бърни Лийвай. Вече знаеше какво бе направил Бърни — поне в общи линии. Знаеше, защото Скот Тачър му го бе казал преди известно време.

Това се случи преди година и половина. Един четвъртък Скот и съпругата му Оливия бяха поканили Дейв и Хелън на вечеря във вилата си в Сътън Плейс.

Вечерите на семейство Тачър бяха легендарни. Човек никога не знаеше кои ще бъдат другите гости. Държавни глави, политически капацитети, лауреати на Нобелова награда, художници, писатели, музиканти и един път дори трупа циркаджии. Тачър канеше всички — или поне интересните особи.

Онази вечер имаше пет двойки — домакините, семейство Елиът, нашумял напоследък романист и непълнолетната му любовница, един сенатор със съпругата си и Луиз и Майк Аш — последният изпълнителен директор на компанията на Тачър — женени и свадливи като влюбени.

Вечерята свърши. Отнесоха съдовете и приборите. Скот Тачър стана и се приближи до шкафа. Извади бутилка „портвайн“ и абаносова кутия. Сложи ги на масата и отвори кутията.

— Някой иска ли пура?

Жените излязоха.

Тачър издърпа една дълга кафява „Монте Кристо“. Отряза върха със специално ножче, запали я само с една клечка кибрит и се ухили лукаво.

— Последното оръжие, което е останало на мъжете, господа.

От устата му бавно излизаха кълба гъст синкав дим. Той подаде кутията за пури на Майк Аш.

— Другите ни оръжия претърпяха поражение, хитростите ни бяха разкрити, а бронята — пробита. Остават ни само пурите, последното парцаливо знаме на мъжествеността, което още се развява над бойното поле, превзето от амазонките.

Аш също запали и предаде кутията на сенатора.

— Ех, да беше тук Джъстийн…

— Мис Голд, сенаторе. Винаги скъпа на своенравното ми сърце и със сигурност единствената жена на света, която ми съперничи от чиста злоба. Тя се занимава с връзките ми с обществеността и щеше да бъде тук, ако не я бяха извикали по работа извън града. Прекрасна жена. Цени хаванските пури не по-зле от мъжете.

Сенаторът отказа да вземе пура и бутна кутията към Дейв, който избра една и ласкаво я погали. Отдавна се бе отказал от цигарите, но не можеше да устои на една хубава пура.

Романистът се извини и излезе. Ставало му лошо от пушека.

— А сега, след като жените и слабаците си тръгнаха, на какви мъжки пороци да се отдадем? — попита дяволито Тачър. — Политически хули? Пикантни унизителни историйки? Заговор за възстановяване робството над жените? Планове за поквара на децата, замърсяване на околната среда, ограбване на малцинствата, потискане на беззащитните, експлоатация на бедните или унижаваме на инвалидите? Или да се впуснем в темата, която жените най-много презират — спорта?