Джо Гарбър - Хайка

— Било е експеримент, татко. Не са знаели какво ще стане. Ала лекарствата имали дълготрайно въздействие. Дори след всичките тези години на хората им се привиждат сцени от миналото. Побъркват се. Армията се опитва да запази това в тайна. Искат да издирят всички, на които са били давани лекарствата. Казват, че могат да те излекуват.

Какво? Това ще бъде най-лошото. Рансъм се надява да ме изкара извън релсите.

— Казват, че лекарствата имали генетичен ефект. И аз трябва да бъда прегледан. Вероятно мама… е имала онези проблеми заради него.

Анджела. Студентската му любов. Ожениха се през юни. Един син и два спонтанни аборта. Дълбока депресия. Алкохолизъм. Развод. Психиатрични грижи, втори брак, две очарователни дъщери и щастлив живот с друг мъж.

— Татко, привиждат ти се разни неща. Но вината не е твоя. От лекарствата е. Дълго са били в организма ти. И когато наближиш петдесетте, нещо става с тялото ти. Започваш да си въобразяваш, че те преследват хора с ножове и пистолети. Втълпяваш си, че всички са против теб. Нахвърляш се върху всеки. Това е само във въображението ти, татко, но те могат да те излекуват. Ако се предадеш, ще го направят, инак състоянието ти ще се влоши. При това много бързо. Трябва да им позволиш да те лекуват, татко. Ти виждаш неща, които не съществуват. Болестта те кара да нараняваш хората. За бога, дай възможност на агент Рансъм да ти помогне. Затова е дошъл. Той ти е приятел.

Дейв се почувства добре с пистолет в ръката. Пръстите му погалиха спусъка. Плъзна палец по предпазителя и го натисна. Нагласи оръжието на автоматична стрелба. Ставаше му все по-приятно.

— Усещаш ли яростта, татко? Не разбираш ли, че онова, което чувстваш, е напълно извън контрола ти?

Точно така.

Изгаряше от желание да убива.

„В крайна сметка, господа, много по-важно е да сломите духа на противника, отколкото да го убиете.“

Нямаше търпение да започне да стреля.

Носеше се в тъмночервена мъгла.

Рансъм иска точно това, приятелю.

Мъглата започна да се разсейва.

Скоро щеше да вижда ясно всичко, окъпано в ярка светлина.

Господи! Не разбираш ли какво прави с теб?

Дейв провери пълнителя на пистолета. Беше пълен.

Рансъм излъга съпругата, сина ти и теб. Това е уловка! Клопка!

Дейв зареди пистолета. Колко добре би се почувствал, ако застреляше онези типове.

Но искаше да ги накара да чакат. Изгаряше от нетърпение да го направи.

„Изтерзаният противник е невероятно уязвим. Падналите духом се побеждават най-лесно, а обезсърчените моментално стават жертви. Това е основният принцип на психологическата война и първата повеля на нашата благородна професия.“

За чия благородна професия ставаше дума? За тази на Рансъм? На Джек Мамбата? На сержант Мълинс? На моята?

Ръката му стисна студените сиви метални перила.

Съсредоточи се върху студеното. Не мисли за нищо друго.

Дейв застана неподвижен и се насили да диша дълбоко. Задържа дъха си, докато пред очите му заплуваха разноцветни петна, после го изпусна съвсем бавно. Избърса потното си чело с края на ризата.

Така е по-добре, приятелю.

Протегна дясната си ръка. Тя трепереше.

Мъжете, чиито ръце треперят, не са добри стрелци.

Рансъм почти бе успял.

„Онзи, който победи врага с военна хитрост, е толкова достоен за похвала, колкото и онзи, който го победи със сила.“ Макиавели. Спомняш ли си? Професор Роб непрекъснато го цитираше.

Дейв щракна предпазителя и превключи плъзгача на полуавтоматична стрелба. Напъха го в колана едва след третия опит.

Той ще го направи отново. Ще стори всичко, за да те обърка.

Коленете му се огъваха. Свлече се на стълбите, неподвижен и треперещ, докато гневът му премина.

Това явно беше най-сполучливото попадение на Рансъм. Нямаше по-голямо коварство от това да извика Марк, да го излъже и да го накара да подмами баща си в смъртоносния капан…

Сигурен ли си, че го е излъгал?

Не. И това беше най-гадното. Може би някой наистина му бе дал експериментално лекарство. Ония от разузнаването не прибягваха за пръв път до подобни номера. Навремето един нищо неподозиращ служител на ЦРУ бе погълнал, без да знае, доза ЛСД и в резултат на това бе извършил самоубийство. Чак след двайсет и пет години Управлението призна истината и неохотно отпусна компенсация на семейството.

Имаше и други случаи. През 50-те, когато армията тайно разпръскваше в небето над Сан Франциско аерозолни микроби, Serratia marcescens. Десет години по-късно секретна група военни изследователи напълни стъклени крушки с умерено опасни микроби и ги пусна в нюйоркското метро, за да изучи как се разпространяват кихането и хремата. Горе-долу по същото време в Юта измряха цели стада овце, когато строго засекретена лаборатория изпусна някакъв неустановен газ. Навсякъде се носеха слухове за биолози, имунолози и генетични инженери, проявяващи нездрав интерес към резултатите от експериментите, извършвани от Оста във военнопленническите затвори по време на Втората световна война. Там на мнозина американци бяха инжектирани заразни вируси, неизпитани лабораторно лекарства и най-скандалното — спирохети от сифилис. Като се прибавят и ужасяващите изпитания на радиоактивни вещества върху самите военнослужещи, не беше трудно да се повярва, че някой гадняр е бил мотивиран достатъчно, за да даде умопомрачаващо лекарство на неколцина от колегите си.