Джо Гарбър - Хайка

Мардж стоеше близо до него. Очите й искряха. Делеше ги само една крачка. Или тълкуваше сигналите й погрешно, или на нея й харесваше да е близо до него. Взаимно привличане. Имаше магнетизъм — неподправен, спонтанен и неизбежен. Рядко срещано явление, но се случваше. Някои го наричат любов от пръв поглед, макар че, разбира се, не е така.

В главата на Дейв се завъртя изключително глупава мисъл. Но и мисълта, и глупостта му се понравиха, така че…

Той се сепна и обузда психиката си толкова рязко, че изпита болка. Самата мисъл за онова, което възнамеряваше да направи беше безумие, дори самоубийство.

Хубаво е, че все още имаш морални задръжки, приятелю…

Дейв сграбчи ръката на Мардж и я стисна, сякаш се ръкуваше с някой от колегите си.

— Благодаря за помощта, Мардж. Наистина съм ти признателен. Но трябва да тръгвам. Колегите ти скоро ще се върнат от съвещанието.

Очите й заискряха още по-силно.

— Добре. Виж какво, цялото ми име е Мериголд Фийлдс Коен. Не ме гледай така. Родена съм през 1968 и родителите ми живееха в Сан Франциско. Не съм виновна, че са ми дали това тъпо име. Както и да е, ще намериш телефонния ми номер в указателя. Уест Сайт, 94-та улица. Обади ми се, като се измъкнеш от тази бъркотия. Може дори да ми дойдеш на гости.

Дейв й се усмихна. Мардж беше възхитителна. Той беше изцяло запленен от нея. Изкушаваше се да каже нещо прибързано.

Жалко, че имаш щастлив брак. А може би вече не е така.

— Разбира се, Мериголд.

Опита се думите му да прозвучат искрено. А може би действително беше така.

— Да не си посмял отново да ме наречеш Мериголд.

— Няма. Обещавам. Честна дума. А сега искам да ти кажа още нещо.

Мардж закима нетърпеливо.

— Последното, което искам, е да си навлечеш неприятности заради мен. Не желая да разбират, че ми помагаш. Но когато намерят Грег, ще възникнат въпроси. Затова трябва да имаш алиби. Измислил съм ти непоклатимо алиби. Никой няма да се усъмни. Нали разбираш?

— Да. И какво е то?

— Това.

Дейв я удари по челюстта. Хвана я, докато се свличаше надолу и внимателно я положи на пода. Сетне взе парите от чантата й. Само двайсет и три долара. Горката. Остави й обаче картата за метрото, за да може да се прибере вкъщи.

Водена от най-тъпия вид суеверие, организацията, която бе построила и поддържаше сградата, където работеше Дейв, бе решила, че няма да има тринайсети етаж. Номерацията вървеше 11, 12, 14, 15 и тъй нататък, сякаш боговете или демоните, вещаещи лош късмет, бяха толкова прости, че не можеха да броят.

„Америкън Интердайн“ заемаше дванайсетия и четиринайсетия етаж. Рецепцията беше на горния.

Администраторката лазеше на колене и подсмърчаше. Дейв се вторачи в нея.

Тя представляваше карикатура на юпитата от 80-те. Вълнената й пола на рибена кост стигаше почти до глезените. Всеки състезател по американски футбол можеше да й завиди за подплънките на сакото. Бялата й памучна риза беше толкова силно колосана, че сякаш всеки миг щеше да се разпадне, а тъмночервената фльонга на врата й приличаше на голяма птица от списъка на застрашените от изчезване видове. Цялото й облекло крещеше, че е купено от „Олкът и Андрюс“ — магазин, фалирал преди няколко години.

— Извинете — каза колкото може по-учтиво Дейв. — Аз съм от телефонната компания.

Тя вдигна глава и присви очи.

— Не мърдайте. Стойте там.

— Контактните си лещи ли загубихте?

— И двете.

— Да ви помогна ли?

— Само ако внимавате.

— Разбира се.

Дейв клекна и се вгледа в килима. Близо до жената съзря отблясък от отразена светлина.

— Малко наляво. Видяхте ли я?

— Да. Благодаря.

— А другата е малко по-нататък.

— О, чудесно. Намерих я.

Администраторката извърши съответния ритуал — близна пръсти, вдигна клепача си, вирна нос към тавана и намести лещите. Според Дейв хората, които носеха контактни лещи, бяха малко по-неотвратителни от онези, които бъркаха в носа си на обществени места.

Жената извади книжна носна кърпа и избърса очи. Кърпата стана лилава от грима й.

— Нещо ви влезе в окото ли?

Дейв знаеше, че не бива да задава този въпрос.

— Не…

Те преглътна, подсмръкна и избърса една сълза.

— Аз… Плачех.

Дейв мразеше да се превръща в изповедник на непознати хора, но се нуждаеше от помощта на тази жена. Опита се да внуши състрадание, въздъхна и попита:

— Какво се е случило?

След десет минути Дейв знаеше повече, отколкото искаше, за живота на администраторката. В края на 80-те получила бакалавърска степен от един престижен бизнес университет, започнала работа на Уол Стрийт като инвестиционен банкер, била уволнена по време на последната вълна от съкращения, останала безнадеждно безработна и накрая от отчаяние кандидатствала и била назначена като администраторка в „Америкън Интердайн Уърлдуайд“.