Джо Гарбър - Хайка

Мардж изпълни молбата му и вдигна озадачено вежди, докато слушаше отговора. Затвори и обясни:

— Брат ти каза, че си заминал в командировка в Токио. Щял си да се върнеш след месец.

Дейв пусна една от най-приветливите си и сърдечни усмивки.

— Е, увери ли се, че ми трябва помощ?

Тя поклати глава и се вторачи в пода.

— Виж какво, аз съм обикновена служителка. Въоръжени хора… Мафията или… Освен това ти си ранил няколко човека…

Мардж млъкна, облиза устни и погледна към Грег.

Внимавай, приятелю, ще я загубиш.

Дейв прокара пръсти през косата си.

— Само за да им попреча да ме застрелят. Можеш ли да боравиш с оръжие, Мардж?

Тя сви устни.

— Когато бях осемгодишна, семейството ми се премести в Айдахо. Там всички са ловци. Виждала съм най-различни видове оръжия.

— Добре тогава. Погледни това.

Дейв извади единия от пистолетите, скрити под ризата му. Клекна, сложи го на пода и го бутна към Мардж.

— Взех го от един от хората на Рансъм.

Тя се наведе и взе оръжието. Държеше го с уважение, като опитен стрелец. Разгледа го и след една-две минути кимна.

— Да, последна дума на техниката. Не съм виждала такова нещо.

Дейв мълчеше и я чакаше да вземе решение.

Мардж го направи. Провери предпазителя на пистолета, хвана го за дулото, приближи се до Дейв и му го подаде.

— Мисля, че здравата си загазил.

Той взе пистолета и го пъхна в ризата си.

— Трябва ми малко помощ. Няма да те въвличам в нищо опасно. Обещавам. Честна дума.

Лъжец!

— Искам от теб три неща. Първо, намери изолирбанд или нещо друго, с което увивате жиците под пода. Второ, донеси касетофон или диктофон. Трето, наблюдавай коридора, докато отида в тоалетната да се измия и преоблека.

— Влез в дамската.

— Моля?

— Всички жени на този етаж работят в нашия отдел, а в момента са на съвещание. В дамската тоалетна ще е по-безопасно.

Дейв — измит и облечен в панталона и ризата на любовчията Грег — се върна в компютърната зала.

Мардж го огледа одобрително.

— Приличаш на програмист. Очилата ти са накриво, панталонът е малко къс, а ризата — извадена навън.

— Благодаря. Ако имах бели чорапи и маратонки, маскировката ми щеше да е безупречна.

Макар да не му бяха по мярка, дрехите на Грег вършеха работа. Ризата беше широка и скриваше очертанията на пистолетите. За съжаление обувките не му ставаха, а Дейв искаше да се отърве от скъпите си „Бали“.

Мардж вдигна диктофона, който Дейв й бе дал.

— Сигурен ли си, че номерът ще мине?

— Надявам се. Това е най-добрата ми идея.

— А ще можеш ли да нагласиш предавателя?

Дейв бе взел два радиопредавателя — единия от Карлучи, а другия от мъжа, когото застреля в Клуба на министър-председателя. Разгледа ги, докато се криеше под подиума на компютърната зала. Необходима му беше само минута, за да настрои втория предавател на същия код като първия, по който Рансъм бе казал, че ще го търси.

— Да, Мардж, готов е.

— Значи трябва само да натисна копчето и да пусна записа? — попита тя, като посочи предавателя.

Пръстите й бяха дълги и тънки — точно каквито харесваше Дейв. Мразеше късите и дебелите. Мардж имаше прелестни пръсти. Както и някои други неща. Тя беше пълна противоположност на съпругата му — закръглена там, където Хелън беше мършава, дребничка, докато Хелън беше прекалено висока, хитра на дребно, докато Хелън беше студена и отракана, и невъзмутимо сексапилна, докато Хелън…

Дейв положи усилие, за да насочи мислите си към онова, което предстоеше да извърши.

— Точно така. Веднага щом чуеш някакъв глас, пусни записа. Но само, ако си извън сградата. Вътре ли си, не прави нищо. Ако Рансъм се обади, преди да се измъкнеш от тук, ще трябва да измисля друг план.

Мардж пое дълбоко въздух и се усмихна.

— А какво ще правим с Грег?

Хубава усмивка!

— Рано или късно някой ще чуе стенанията му. Или утре чистачките ще го намерят. Дотогава ще остане тук.

— Между другото, исках да те попитам — защо уви толкова много изолирбанд около… Ами, оная му работа?

— Защото, когато някой започне да го размотава и го дръпне, искам онзи сваляч да извика „Ох!“.

Мардж се изкикоти.

— Ти си гаден тип, мистър Дейв Елиът.

Усмивката й озари стаята.

Пък и как го гледаше. Или поне така си мислеше. Надяваше се.

— Да — ухили се самодоволно Дейв, — такъв съм си — куче-пазач.

Тя вдигна брадичка и лицето й поруменя.

— Но не си гаден към всички.

— Не.

Дейв направи една крачка към нея. Чист инстинкт. Мардж стори същото, ала в движението й нямаше нищо инстинктивно. Дейв усети, че в обзаведената с климатична инсталация компютърна зала стана топло. Приятна топлина. По-скоро лек летен ветрец.