Джо Гарбър - Хайка

Дейв издаваше успокояващи звуци.

— И така, единственото място, където намерих работа, е тази дупка. Още изплащам заемите от следването. Едва изхранвам котката си. Бившият ми съпруг също е безработен и не може да плаща издръжката на детето… Бих печелила повече като помощничка на зъболекар… Хазяите ме гонят за наема… Пък и…

Дейв докосна ръката й.

— Какво? На мен можеш да кажеш всичко.

— Оня пак ме ощипа по задника.

— Кой? Грег ли?

Дейв преглътна. Това беше грешка. За щастие жената не се усети да го попита откъде знае за него.

— И той. Всички! От гадния председател на Управителния съвет до последния скапан служител!

Дейв скръсти ръце и затвори очи.

— И оная е голяма кучка.

— Моля?

— Шефката на отдела.

Дейв я успокои и й каза какво иска. Тя му се усмихна доверчиво и му го даде. Той беше толкова отзивчив и състрадателен, че тя дори не се замисли. Пък и носеше работен колан с инструменти на телефонен техник. Само помоли да й го върне, след като свърши работата си.

Ключът.

Стиснал зъби, Дейв обеща. Тя погледна часовника си.

— Ще свършиш ли преди пет? Тогава си тръгвам.

Дейв й се усмихна за последен път.

— Вероятно не. Но ще го пъхна под попивателната на бюрото ти. Става ли?

— О, разбира се. Или го пусни в средното чекмедже.

— Добре. Искам да те питам още нещо. Познаваш ли жена на име Мардж Коен? Работи в компютърната зала.

Администраторката кимна.

— Може да й се обадиш. Тя е свястно момиче и мисля, че знае как да се оправя с досадниците.

— Ще й звънна довечера вкъщи.

Дейв се запъти към вратата, после се обърна.

— Каза, че телефонната зала е на този етаж, така ли?

— Нататък по коридора и вдясно.

— Благодаря. Ще се видим по-късно.

— Добре.

Дала му бе ключа за помощните помещения и складовете на „Америкън Интердайн“. С малко повече късмет той щеше да стане на всеки склад в сградата. На телефонните зали. На килерите на чистачките. Навсякъде, където имаше разни неща.

Ключът беше точно онова, което му трябваше.

Дейв разглеждаше съдържанието на склада, когато Рансъм извърши непростимото.

Радиопредавателят в джоба на Дейв изпращя. От тонколоната се разнесе натрапчивият, до болка познат провлечен говор.

— Мистър Елиът, при мен е един човек, който иска да говори с теб.

Дейв стисна зъби. Какво ли бе намислил Рансъм? Поредният евтин номер. Малка психологическа война, за да обърка жертвата си. Нещо, което да нанесе удар по самоувереността му и да посее съмнения…

— От досието ти знам, че лоялността не е сред личните ти качества. Нито към националното знаме, нито към приятелите. Надявам се обаче, че се чувстваш обвързан поне със собствената си плът и кръв.

Какво?

— Татко?

Не!

— Татко, чуваш ли ме?

Синът му Марк. Единственото му дете.

— Аз съм, Марк.

Момчето следваше в Колумбийския университет, живееше в общежитието на 110-та улица и идваше да обядва с баща си най-малко веднъж седмично. Ревнивата Хелън никога не излизаше с тях. Тя знаеше, че Марк е най-важният човек в живота на Дейв.

— Татко, изслушай ме.

Марк искаше да стане философ. Нещо в тази наука бе докоснало душата му. Намираше смисъл в Платон, разум в Кант и радост в Хегел. Още във втори курс, без професорите да го карат, прочете „Същество и време“ от Мартин Хайдигер — всичките петстотин гъсто изписани страници — и написа критична статия за чудо и приказ, която бе одобрена за публикуване.

— Моля те, татко. Много е важно.

О, Рансъм, мръсно копеле, как се осмеляваш да въвличаш момчето ми в това? Ще се погрижа да си платиш.

— Трябва да ме изслушаш, татко.

Дейв, който се съмняваше дали бе използвал думата „философия“ от студентските си години, въодушевено насърчаваше Марк да учи. Ако другите бащи гледаха с пренебрежение на желанието на синовете си да посветят образованието си на наука, прословута с неприложимостта си за комерсиални цели, то те бяха още по-големи глупаци.

— Аз съм долу. Мама лети със самолета. Ще бъде тук след няколко часа.

Ще те пречукам, Рансъм. И ще измия ръце в кръвта ти.

— Татко, агент Рансъм ми разказа всичко. Показа ми и досието.

Що за отвратителна лъжа беше това?

— И на други хора се е случило, татко. Ти не си единственият. Били сте двайсет-двайсет и пет човека. Давали са ви лекарства. Преди да се родя, във Виетнам.

Ще те накълцам на парчета. Ще те жигосам с моя огън. О, Рансъм, злобна гадино, мъченията, на които ще те подложа, ще бъдат безкрайни.