Джо Гарбър - Хайка

— Порше.

— Изумруденозелено порше?

— Не. Жълто.

— Жълтото е цветът на сексуалността. Знаехте ли това?

— Не, но не се изненадвам.

— Ако се преродите като животно, какво бихте предпочели да бъдете?

— Видра.

— Защо?

— Ами, те само се носят по течението.

— А в какво животно предполагате, че ще се преродите?

Дейв не отговори.

— Хайде, мистър Елиът, кажете.

Дейв поклати глава.

— Нямам представа. Аз обичам да тичам. Може би ще се преродя като елен или нещо подобно.

— Аха, значи преследван, а не преследвач.

— Щом казвате.

Но отговорът, който се въртеше в главата на Дейв, кармата, която се страхуваше, че му е предопределена, нямаше нищо общо с тревопасните животни.

— Фантазирате ли?

— Разбира се.

— Какво — че притежавате власт?

— Това не е ли присъщо на всички ни?

— Мечтаете ли да постигнете нещо?

— Естествено.

— Нямам предвид успех.

— Знам.

— За какви постижения бленувате? Кои са най-съкровените?

Без да се замисля, Дейв изтърси:

— Марк Твен.

После се изчерви.

Психологът изглеждаше озадачен.

— Марк Твен ли? Бихте ли обяснили?

Дейв се почувства неудобно. Не бе споделял с никого за тази своя мечта, дори с Хелън, която и без това нямаше да я оцени. Всъщност едва я признаваше и пред себе си.

— Ами, искам да… — заеквайки отговори той — напиша книга за Марк Твен. Проучване за живота и произведенията му.

— Бестселър ли?

— Не, не е задължително. Но няма да е зле, ако критиците я одобрят, нали?

— Това е много интересно, мистър Елиът. Повечето колеги на вашата възраст мечтаят за спортни постижения — да купят някой бейзболен отбор, да станат шампиони или да извършат околосветско пътешествие с яхта. Но вие бленувате за нещо съвсем различно — да станете ерудиран литератор. Това е изключително странно.

Навремето Дейв би се съгласил с него.

Преди много години един младеж искаше да стане юрист, но крайната му цел бе много по-амбициозна. Правото щеше да бъде само една стъпка по пътя. Накрая щеше да се захване с политика. Сенатор, губернатор, член на кабинета, вероятно дори… Кой знае докъде можеше да стигне.

Необходима му бе научна степен от някой престижен университет — Харвард или Колумбийския. Трябваха му и достатъчно добри оценки, за да стане служител във Върховния или най-малко в Апелационния съд. Сетне щеше да поработи няколко години в щатската управа, да сключва договори и да се сприятелява с подходящи хора. След това щеше да бъде готов за държавното законодателство, а после — за някой по-висок пост. Роден бе за публични изяви.

Усмихваше се, докато си представяше остроумията, които щеше да подхвърля по време на телевизионните дебати. Виждаше ухилената си физиономия във вестниците, на предизборните плакати и на кориците на списанията. Застанал в светлината на прожектора, на подиума или на трибуната. Горд, изправен, популярен, енергичен и уважаван водач на хората. И, разбира се, техен защитник. Желаеше това повече от всичко друго. Той щеше да бъде човекът, когото щяха да наричат „Съзнанието на Сената“.

Бленуваше и денем. Правеше го, за да не заспи, докато за седемдесет и пет цента на час работеше в гробището на един алуминиев завод, намиращ се на двайсет минути път от университета. Обикновено намираше време да поспи четири часа в денонощието. Наваксваше съня в събота и неделя.

Устремява се към славата и почти успява.

Нямаше нищо против Корпуса за подготовка на офицери от запаса. Физическите упражнения не изискваха мисловна дейност, а лекциите бяха непретенциозни. Единственото му възражение бе, че по неволя общуваше със състуденти и офицери, които действително обичаха да играят на войници. Това бе нищожно възражение, което лесно избледняваше пред стипендията, която програмата плащаше, и от увереността, че едно достойно военно досие — за предпочитане подплатено с един-два медала — ще бъде ценна придобивка за кариерата на младия политик.

И наистина получи медали. Единият от които Бронзова звезда.

Но дотогава медалите станаха излишни, както и досието за храбро отслужен военен дълг. Той се прости с политическите си мечти още преди да започне военният съд. Вместо да копнее за обществени изяви и политическа власт, Дейвид Елиът реши, че ще прекара остатъка от живота си удобно, дори в охолство, колкото е възможно по-тихо, без да оставя следи.

Село Май Лай бе още живо в паметта на армията. Четири-пет хиляди цивилни, методично избивани от момчетата от ротата. Тъй като бе война и жертвите бяха невинни и невъоръжени селяни, спазваха се всички дългогодишни традиции — мъчения, изнасилвания и скалпиране. Общоприетите порядки по време на война.