Джо Гарбър - Хайка

Говореше отсечено, по военному. Вероятно и той беше офицер от запаса.

— Достойнството ми е наранено най-вече, Яребица.

Дейв кимна одобрително. Отговорът на Рансъм беше точен. Демонстрация на леко огорчение — но никога извинение — беше най-умното, което един командир можеше да направи, след като се бе провалил в изпълнението на задачата.

— И така — продължи Рансъм, — искам пълна информация за положението, но първо се свържи с базата и заповядай да подслушват всички телефони. Намерете тефтерчето на обекта. На съпругата му, на бившата, на детето, на брат му, на лекаря, на зъболекаря, на брокера му и на ваксаджията, който лъска обувките му. На съседите и приятелите. На всеки, когото познава. Свърже ли се с някого, прекъснете линията. Не искам да разговаря с никого. Ясно ли е, Яребица?

— Да.

— Сър? — обади се един друг, не толкова професионален глас.

— Да, Сойка — отговори Рансъм.

— Сър… Ами, като се има предвид положението — субектът избяга и тъй нататък, не може ли да ни дадете малко информация за…

— Не. Знаете колкото е необходимо.

— Но, сър… Защо преследваме онзи човек? Няма ли да е по-добре, ако знаем причините за…

— Не задавай въпроси, Сойка. Имайте ми доверие, по-добре е да не знаете.

Радиопредавателят заглъхна.

Дейв прехапа устни и промени плана си. После обаче използва телефона. Обади се на 411 — справки.

Часовникът му показваше 9 и 37. Време беше да тръгва.

Изпи остатъка от вече изстиналото кафе и се намръщи. Не беше толкова трудно да се приготви свястно кафе. Зачуди се защо производителите на автомати за кафе не се стараеха повече.

Сложи си работния колан, на който бяха окачени отвертки, клещи, ножици за рязане на жици, поялник, синя телефонна слушалка и още един-два странни инструмента, чието предназначение не му беше ясно. Коланът беше най-добрата придобивка — променяше външния му вид.

Дейв се среса на другата страна, махна вратовръзката, превръзката на лявата си ръка и копчетата на ръкавелите. Пъхна часовника и венчалния си пръстен в джоба на панталона. Под ноктите му се бе насъбрала мръсотия.

Обувките бяха най-големият проблем. Те бяха далеч по-скъпи, отколкото можеше да си позволи един телефонен техник. Дейв се замоли никой да не ги забележи и се прокле, че не бе останал с маратонките.

— Червеношийка, чуваш ли ме? — разнесе се един друг глас.

— Тук Червеношийка — отговори Рансъм.

— Тук Скорец. Стана провал.

— Мисля, че не е само един — равнодушно каза Рансъм.

— Хората от базата току-що отнесоха тялото на Дрозд и започнаха съответните процедури.

— Е, и?

— Според описа оръжието му липсва.

— Не се учудвам.

— Радиопредавателят също.

Настъпи продължително мълчание, след което Рансъм безучастно смотолеви:

— Много съм разочарован да чуя това.

— Обектът чува всичко, което си казваме.

— Вече се досетих, Скорец. Всички екипи, внимание. Слушайте. Трябва да ви кажа нещо. Искам и мистър Елиът да чуе. Моля за потвърждение, мистър Елиът.

Дейв не отговори.

Рансъм пое дълбоко въздух и повтори:

— Мистър Елиът? Добре тогава, както искаш. Останалите да внимават. Ще очертая програмата до края на представлението.

Рансъм говореше спокойно, бавно, ясно и без никаква следа от вълнение.

— Яребица, кажи на базата да изпратят още хора. Удвоете екипите на приземния етаж, пред асансьорите и на стълбищата. Навън да чакат още два резервни екипа. Мистър Елиът, предполагам, че възнамеряваш да се опиташ да излезеш по обед или в края на работния ден. Надяваш се да не те забележим в тълпата. Но трябва да знаеш, че няма да се измъкнеш от сградата. Както вече несъмнено си се досетил, операцията е секретна и не искаме да тревожим цивилните лица. За служителите тук това ще бъде един обикновен работен ден. Довечера, след като всички си тръгнат, ще претърсим сградата етаж по етаж. Яребица, уведоми базата, че ще ни трябват кучета. Убеден съм, че ще те надушат, мистър Елиът, и всичко ще свърши много преди полунощ.

Рансъм млъкна в очакване на реакция. Дейв не се обади. Стоеше неподвижен, килнал леко глава наляво, и слушаше познатия професионален жаргон и интонация.

— Няма да коментираш, а, мистър Елиът? Е, така да бъде. Ще си позволя да ти кажа съвсем откровено, че поведението ти тази сутрин беше неприлично. Но като знам какво пише във военното ти досие, не се изненадвам. Нали се досещаш коя част от него имам предвид?

Дейв изтръпна.

— Е, признавам, че ти ме учуди. Вероятно учуди и самия себе си. Но трябва да те уверя, че капанът, който заложи в кабинета си, задейства като по учебник. Бяха ни необходими десет минути, за да разберем това.